Взорът на Вейлин се насочи към кумбраелските селца, изобразени върху картата в спретнати равни редици. Зачуди се колко ли хора в тези селца по Западния път имат представа за бурята, която скоро ще ги връхлети. Може би след като тази война свърши, щеше да се наложи да бъде начертана нова карта. „В Кумбраел ще видиш много неща. Ужасни неща.“
— Да, ваше височество — заяви той с безизразна увереност. „Ако трябва, ще ги пердаша по целия път дотам.“
И така, те вървяха на преходи от по четири часа без спиране, общо дванайсет часа на ден. Вървяха през пасищата северно от Саламурената река, през хълмовете и долините отвъд и през предпланините, които оповестиха навлизането им в граничната територия. Мъжете, които изоставаха, бяха вдигани с ритници на крака и принуждавани да продължат; онези, които рухваха, получаваха половин ден във фургона, а после бяха връщани на пътя. Вейлин бе обявил, че ще оставят зад себе си само хора, които са готови да се присъединят към Покойните, и разчиташе на страха им от него да ги тласка напред. Засега вършеше работа. Те бяха навъсени, тежко натоварени с оръжия и провизии, вкиснати от заповедта му за отмяна на дажбите ром до второ нареждане, но все още се бояха и продължаваха да крачат.
Всяка вечер Вейлин намираше Алуциус Ал Хестиан за два часа тренировка. Отначало момчето се зарадва на това внимание.
— Оказвате ми чест, милорд — каза то сериозно. Стоеше, хванало дългия си меч пред себе си все едно беше метла. Вейлин го изби от ръката му с леко помръдване на китката.
— Не говори, а внимавай. Вдигни меча.
Час по-късно вече беше ясно, че Алуциус е много по-добър поет, отколкото воин.
— Ставай — каза му Вейлин, след като го бе повалил с удар с плоското на меча по краката. Повтори движението четири пъти, а момчето така и не забеляза модела.
— Аз, хм, се нуждая от още малко практика… — започна Алуциус с поруменяло лице, в очите му блестяха сълзи на унижение.
— Господине, вие нямате талант за това — каза Вейлин. — Вие сте бавен, непохватен и нямате влечение към битката. Моля ви, поискайте от принц Малциус да ви освободи и се върнете у дома.
— Тя ви е подучила да го направите. — За първи път в гласа на Алуциус имаше враждебност. — Лирна. Опитва се да ме предпази. Е, аз пък не искам да ме предпазват, милорд. Смъртта на брат ми изисква разплата и ще я получа. Дори ако се наложи да вървя сам чак до твърдината на узурпатора.
„Още момчешки думи.“ Но въпреки това в тях имаше сила, убеждение.
— Куражът ви ви прави чест, господине. Но ако продължите, това ще доведе единствено до вашата смърт…
— Тогава научете ме.
— Опитах се.
— Не сте! Опитахте се да ме накарате да си тръгна, нищо повече. Учете ме както трябва и тогава няма да имате вина.
Беше вярно, разбира се. Вейлин бе смятал, че час-два унижения ще са достатъчни да накарат момчето да се върне у дома. Дали наистина би могъл да го обучи за оставащото им време? Погледна как Алуциус държи меча, близо до тялото си, за да балансира теглото му.
— Мечът на брат ти — каза той. Беше познал синия камък.
— Да. Мислех, че ще го почета, ако взема меча му на война.
— Той беше по-висок от теб, а и по-силен. — Вейлин се замисли за момент, после отиде до палатката си и се върна с воларианския меч, даден му от крал Янус. — Дръж! — Подхвърли оръжието на Алуциус. — Кралски дар. Да видим дали ще се справиш по-добре с него.
Младежът все още бе несръчен, все още се подлъгваше твърде лесно, но поне спечели малко бързина, парира един-два удара и дори успя да нанесе някой контраудар.
— Стига толкова засега — каза Вейлин, като забеляза потта по челото му и тежкото му дишане. — Ще е по-добре отсега нататък да държиш меча на брат си вързан за седлото. На сутринта стани рано и упражнявай движенията, които ти показах, един час. Ще тренираме пак утре вечер.
Тренираха още девет вечери след изтощителните дневни преходи и Вейлин се опитваше да направи от поета боец.
— Недей да блокираш острието, а го отклонявай — каза той на Алуциус, подразнен, че говори като инструктор Солис. — Отразявай силата на удара, не я поемай.
Направи лъжливо мушкане към корема на момчето, после извъртя меча и замахна към краката му. Алуциус отстъпи, така че острието мина на сантиметри от него, и контрира със собствена атака. Беше тромава, небалансирана и лесна за париране, но беше бърза. Въпреки постоянните си опасения Вейлин бе впечатлен.
— Добре. Стига засега. Наточи оръжието и си почини.
— Това беше по-добре, нали? — попита Алуциус. — Нали беше по-добре?