— Пратиха ме за узурпатора — отвърна Вейлин. — Смятам да го пипна, по възможност жив. Освен това бих искал да получа шанс да поговоря с него. Сигурен съм, че може да ми каже много интересни неща.
— Тоест искаш да изпробваш меча му — рече брат Макрил. — Приказките на лорда са те накарали да се чудиш, нали? Искаш да знаеш дали е добър колкото теб.
„Така ли е?“, запита се Вейлин. Всъщност не жадуваше да кръстоса оръжие с Верния меч. Честно казано, не таеше никакви съмнения, че би могъл да го победи. Но искаше да се изправи срещу него, да чуе гласа му. Разказът на лорд Мустор бе събудил любопитството му. Узурпаторът вярваше, че върши работата на своя бог, също като кумбраелеца, когото бе гледал да умира в Мартиш. „Какво ги тласка към това? Какво кара човек да убива за своя бог?“ Но имаше и още нещо. Още откакто бе зърнал Високата твърд чуваше кръвната песен. Отначало бе слаба, но набираше сили с падането на нощта. Не беше точно предупреждение, по-скоро настойчивост, нужда да открие какво го чака вътре.
Даде знак на Норта и Дентос да се приближат. Шепотът му замъгли въздуха в мразовитата планинска нощ.
— Норта, ти ще поведеш хората си по бойниците. Убий стражите и покривай двора. Дентос, ти отведи братята при портата, вдигни я и я задръж, докато дойде полкът.
— Ами ти, братко? — попита Норта.
— Аз имам работа в крепостта. — Хвърли поглед към смаляващата се фигура на Галис. — Норта, кажи на хората си да не крещят, ако паднат. Покойните няма да приемат страхливец в Отвъдното. Късмет, братя!
Вейлин беше първият, който последва Галис нагоре по въжето. Вятърът виеше, невидими чудовища заплашваха да го откъснат от стената всеки момент. Докато стигне до Галис, ръцете вече го боляха от усилието и той стискаше въжето с вкочанени от студа пръсти.
Някогашният крадец стоеше току под ръба на бойницата, вкопчил пръсти в камъка и притиснат към стената. Вейлин можеше само да се диви на силата, му позволила му да остане в тази поза толкова дълго. Галис кимна, докато Вейлин се издърпваше до желязната кука, забита в бойницата, а поздравът му се изгуби сред вятъра. Вейлин се хвана с лявата си ръка за куката и раздвижи пръстите на дясната, за да си възвърне чувството в тях. Обърна се към Галис и вдига въпросително вежди.
— Един — изрече само с устни Галис и кимна към бойницата. — Изглежда отегчен.
Вейлин се надигна много предпазливо, за да надникне над стената. Стражът бе на няколко крачки от тях, сгушен в наметалото си в заслона на малка ниша. Над главата му пламтеше факла, брулена от вятъра, и пръскаше искри в черната пустота. Копието и лъкът на мъжа бяха подпрени на стената, а самият той търкаше енергично ръце; дъхът му излизаше на пара във въздуха. Вейлин посегна през рамо да изтегли меча си, вдиша дълбоко, а после с едно плавно движение се прехвърли през стената. Беше разчитал на изненадата да попречи на стража да вдигне тревога, но се изненада, когато мъжът дори не посегна към оръжията си: просто стоеше вцепенен, докато острието от звездно сребро не прониза гърлото му.
Вейлин пусна трупа върху камъните и даде знак на Галис да прехвърли стената.
— Дръж — прошепна, като свали пропитото с кръв наметало на мъртвия и го подхвърли на Катерача. — Сложи си това и се поразходи малко. Опитвай се да изглеждаш като кумбраелец. Ако някой от другите стражи те заговори, убий го.
Галис се намръщи при вида на кръвта, капеща от наметалото, но го нагласи на раменете си, без да се оплаква. Дръпна качулката над главата си, така че лицето му да е скрито в сянка. Излезе с бавни крачки от заслона на малката ниша и тръгна по бойниците, като търкаше ръце под наметалото. Създаваше впечатлението, че не е нищо повече от отегчен страж, обикалящ стената в студена нощ.
Вейлин отиде до куката и дръпна силно въжето два пъти. Мина цяла вечност преди главата на Норта да се подаде над стената и още повече преди хората му да го последват. Дентос беше последен — прехвърли се с мъка през ръба и се отпусна бавно върху камъните. Треперенето на ръцете му не се дължеше само на студа — той никога не бе харесвал височините.