Вейлин преброи хората и изсумтя доволно, щом видя, че никой не е паднал.
— Няма време за почивка, братко — прошепна той на Дентос. — Знаеш какво да правиш. Действай възможно най-тихо.
Двете групи се разделиха, за да се отправят по задачите си. Норта поведе стрелците по бойниците вляво, със стрели на тетивите, а Дентос и братята поеха в обратната посока, към портата. Скоро се разнесе звън на тетиви — хората на Норта се справяха със стражите. Чуха се няколко приглушени вика, но откъм цитаделата не дойде никакъв отговор, нито настъпи суматоха. Вейлин откри стълбите, водещи към двора, и забърза надолу. Описанието на крепостта, дадено му от лорд Мустор, бе доста мъгляво, спомените му бяха избледнели, но той бе категоричен за едно: братът на Мустор щеше да е в господарските покои, в сърцето на Високата твърд, докъдето можеше да се стигне през вратата точно срещу главната порта.
Вейлин се движеше бързо, кръвната песен ехтеше по-силно и в нея се прокрадваше предупреждение: „намери го“. Докато отваряше вратата, се натъкна на двама мъже, плещести юначаги, приведени един към друг на светлината на свещ сред дима на лули. Седяха на малка маса, с полупразна бутилка бренди и отворена книга между тях. Първият умря, докато скачаше на крака — мечът го порази в гърдите и сряза плът и кости в сребрист проблясък. Вторият успя да хване камата на пояса си преди Вейлин да го посече във врата. Ударът беше небрежен и мъжът остана жив още малко, а в разсеченото му гърло се надигна вик. Вейлин затисна устата му с длан, за да заглуши звука, и кръвта изби през пръстите му. Той заби силно меча в корема на мъжа. Задържа го така, докато онзи потръпваше, и видя как животът се отцежда от очите му.
Избърса окървавената си ръка в жакета му и се огледа. Малка стая с проход, който водеше навътре в крепостта, и стълбище вляво. Лорд Мустор му бе казал, че господарските покои са на приземния етаж, затова той тръгна по коридора. Сега вече вървеше по-бавно — всеки сенчест ъгъл бе потенциална заплаха. Скоро се озова пред голяма дъбова врата, леко открехната и очертана в светлината на факли от стаята отвъд.
„Колко ли стражи има с него?“ зачуди се той, а ръката му вече посягаше да бутне вратата. „Това е глупаво. Би трябвало да изчакам другите…“ Само че кръвната песен вече ехтеше гръмко и го тласкаше напред. „НАМЕРИ ГО!“
Нямаше стражи, само голяма каменна стая със забулени в сенки стени зад шестте каменни колони, крепящи тавана. Мъжът, седнал на подиума в отсрещния ѝ край, беше висок и широкоплещест, с красиво лице, загрозено от дълбок белег на лявата буза. Върху коленете му лежеше гол меч, простичко оръжие с тясно острие, което Вейлин разпозна като ренфаелско по липсата на ефес: кумбраелците бяха всепризнати майстори на лъкове, но не знаеха много за коването на стомана. При влизането на Вейлин мъжът не каза нищо. Продължи да седи и само го изгледа мълчаливо, а в очите му нямаше страх.
Сега, когато се намираше лице в лице със своята плячка, кръвната песен загуби своята острота, стопи се до тих, но неспирен шепот в дълбините на съзнанието му. „Дали съм там, където тя иска да бъда? — помисли си Вейлин. — Или там, където трябва да бъда?“ И в двата случая не виждаше смисъл от встъпления.
— Хентес Мустор! — каза той и пристъпи напред. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. Предайте меча си и се пригответе да бъдете окован.
Хентес Мустор остана седнал, докато Вейлин се приближаваше, без нито да проговори, нито да посегне към оръжието. Едва когато измина последните няколко крачки, Вейлин забеляза веригата, увита около лявата китка на мъжа, и проследи тъмните ѝ железни брънки до сенките между колоните. Ръката на Мустор дръпна бързо и умело и веригата изплющя като камшик, изтръгвайки искри от плочите. Една фигура бе издърпана от мрака, слабичка фигура със запушена уста и оковани ръце. Залитна и падна на колене пред Мустор. Вейлин имаше време да види сивата ѝ роба и тъмната ѝ коса преди узурпаторът да скочи и да опре меча в гърлото ѝ.
— Братко — каза той с тих и почти тъжен глас. — Мисля, че познаваш тази млада жена.
Очите ѝ бяха ярки, уплашени, умоляващи. Парцалът в устата ѝ спираше виковете, но смисълът им бе ясен от настойчивото клатене на главата ѝ. Очите ѝ се приковаха в неговите и той прочете ясно посланието в тях. „Не се жертвай за мен!“ Превръзката на устата ѝ и отминалите години не означаваха нищо. Би я познал навсякъде.
Шерин!
6.
— Мечът ти, братко — каза Хентес Мустор с тихия си глас.
У Вейлин би трябвало да се разрази ярост, отчаяна, кръвопролитна ярост, която да прати метателен нож в ръката на Мустор и да забие меч дълбоко в шията му. Но нещо я задуши, докато тя се надигаше в гърдите му. Не бе само предпазливост, макар че мъжът беше бърз, много по-бърз от Галис Катерача преди толкова години — имаше и нещо повече. За секунда той тънеше в объркване, а после го осени: мелодията на кръвната песен не се бе променила. В главата му звучеше същият тих непрестанен шепот, лишен от предупреждението или усещането за нередност, които познаваше толкова добре.