— Ако не бях аз, изобщо нямаше да си в опасност. — Той огледа трапезарията, която сестра Гилма бе превърнала във временна болница. Самата сестра Гилма стоеше до камината и се смееше от сърце на Джанрил Норин, някогашния менестрелски чирак, докато шиеше една рана на ръката му, а той я развличаше с някои от най-нецензурните си стихоплетства.
— Може ли да поговорим? — попита Вейлин. — Бих искал да узная повече за времето, което си прекарала в плен.
Усмивката на Шерин леко помръкна, но тя кимна.
— Разбира се.
Той я отведе на бойниците, далеч от любопитни уши. В двора долу мъжете товареха труповете на кумбраелците на каруци, като си разменяха насилени, но оживени шеги сред съсирващата се кръв и вкочаняващите се крайници. От неуверената походка на някои Вейлин предположи, че Кейнис е бил доста щедър с допълнителната дажба ром.
— Погребвате ли ги? — попита Шерин. Той се изненада от липсата на шок или отвращение в гласа ѝ, но осъзна, че животът на лечителка я е накарал да привикне с гледката на смърт.
— Стори ми се правилно.
— Съмнявам се, че дори собствените им хора биха го направили. Те са съгрешили спрямо своя бог, нали?
— Самите те не са смятали така. — Той сви рамене. — Освен това не го правя за тях. Вестта за случилото се тук ще плъзне из цялото васалство. Много кумбраелски фанатици ще побързат да го нарекат клане. Ако се разчуе, че сме показали уважение към мъртвите според техните обичаи, това би могло да притъпи омразата, която искат да разпалят.
— Говориш почти като аспект. — Усмивката ѝ бе така сияйна, така открита, че разбуди в гърдите му стара, позната болка. Сега Шерин беше различна — предпазливото строго момиче, с което се бе запознал преди пет години, вече бе уверена млада жена. Но същината ѝ не се бе променила, той го бе видял в начина, по който слагаше ръка върху челото на Алуциус, и в трескавите ѝ молби през запушената ѝ уста, когато си мислеше, че той жертва живота си за нея. Състраданието в нея пламтеше буйно.
— Изглежда, винаги се намираме в различни краища на Кралството — продължи тя. — Миналата година имах късмета да се запозная с принцеса Лирна. Тя каза, че сте приятели, затова я помолих да ти предаде поздрави.
„Приятели? Тази жена лъже, както другите дишат.“
— Предаде ми ги. — Беше ясно, че тя не знае. Аспект Елера не ѝ бе казала защо винаги са толкова далеч един от друг. Изведнъж Вейлин реши, че никога не бива да узнае.
— Той нарани ли те? — попита той. — Мустор. Да не би…?
— Получих някоя и друга синина при залавянето си. — Тя му показа белезите от окови на китките си. — Но иначе съм невредима.
— Кога те залови?
— Преди близо два месеца. Най-после бях призована да се върна от Уорнсклейв в Дома на ордена и чаках с нетърпение да заема стария си пост, само че аспект Елера ми възложи да работя по изследването на нови лекарства. Това е смъртна скука, Вейлин. Безкрайно стриване на билки и забъркване на смеси, повечето от които миришат отвратително. Дори се оплаках на аспекта, но тя ми каза, че трябвало да получа по-широка представа за делата на Ордена. Както и да е, зарадвах се, когато от бившата ми мисия пристигна пратеник с вестта за епидемия от Червената ръка. Бях работила върху смес, която би могла да даде някаква надежда за изцеление или поне да облекчи симптомите. Затова местният лечител пратил да ме повикат.
Червената ръка. Чумата, върлувала из четирите васалства преди кралят да изкове Кралството, чумата, която бе отнела живота на хиляди само за две години. Никое семейство не се бе отървало незасегнато и никоя друга болест не бе всявала повече страх. Само че чумата не се бе появявала в Кралството вече близо петдесет години.
— Било е капан — каза той.
Тя кимна.
— Тръгнах сама, от страх, че болестта е плъзнала из района. Само че болест нямаше, само смърт. Мисията бе тиха, помислих я за празна. Вътре имаше само трупове, но не погубени от Червената ръка. Бяха накълцани с мечове, дори болните в леглата им. Хората на Мустор ме чакаха. Не бяха пощадили никого. Опитах се да избягам, но разбира се, ме хванаха. Оковаха ме и ме докараха тук.
— Съжалявам.
— Ти не си виновен.
Очите им се срещнаха пак и болката в гърдите го прониза още веднъж.
— Мустор каза ли ти нещо, което би могло да обясни действията му? Каквото и да е.
— През повечето дни идваше в килията ми. Отначало изглеждаше загрижен за мен, проверяваше дали имам достатъчно храна и вода, дори ми носеше книги и пергаменти, когато го помолех. Винаги говореше сякаш тласкан от някакъв вътрешен подтик, но думите му рядко имаха смисъл. Дърдореше за своя бог, цитираше цели пасажи от Десетокнижието, което кумбраелците толкова тачат. Отначало помислих, че се опитва да ме привлече към своята вяра, но после осъзнах, че всъщност не говори на мен, мнението ми изобщо не го интересуваше. Просто имаше нужда да изрича думи, които не можеше да изрече пред последователите си.