— Какви думи?
— Думи на съмнение. Хентес Мустор се съмняваше в своя бог. Не в съществуването му, а в начина му на мислене, в намеренията му. Тогава не знаех, че е убил баща си, явно по повеля на същия този бог. Може би чувството за вина го е побъркало. Казах му го. Казах му, че ако мисли, че може да ме използва, за да те убие, значи наистина е луд. Казах му, че ще го убиеш за миг. Изглежда, съм грешала. — Тя се взря настойчиво в него. — Той беше ли луд, Вейлин? Това ли го тласкаше? Или пък… нещо друго? Усещам, че знаеш повече, отколкото казваш.
Искаше му се да ѝ каже, нуждата да сподели с някого пламтеше в гърдите му. Вълкът в Урлиш и Мартиш, срещата с Нерсус Сил Нин, Онзи, който чака, и гласът, същият глас, който бе чул от устните на двама мъртъвци. Но нещо го възпря. Този път не беше кръвната песен, а нещо по-лесно разбираемо. „Такова знание е опасно. А тя вече бе изложена на достатъчно опасности заради мен.“
— Аз съм само един брат с меч, сестро — каза той. — С годините осъзнавам, че знам твърде малко.
— Знаеше достатъчно, за да ми спасиш живота. Знаеше, че Мустор не може да понесе повече убийства. Бях толкова сигурна, че ще го посечеш, щом видиш, че ме е пленил… Гордея се с теб, задето не го направи. Луд или не, убиец или не, аз не долавях зло в него. Само скръб и чувство за вина.
Отдолу се донесе някаква шумотевица. Вейлин хвърли поглед към двора и видя как васален лорд Мустор гълчи Кейнис и разплисква вино от бутилката в ръката си по каменните плочи. Васалният лорд беше чорлав, небръснат и ако се съдеше по завалянето на думите, значително по-пиян от обикновено.
— Нека гният! Чу ли ме, братко? В Кумбраел грешниците не ги погребват, о, не! Отшечете им главите и ги оштавете на гарваните… — Подхлъзна се в локва незасъхнала кръв и се пльосна на паважа, като се заля с вино. Изруга и отблъсна протегнатите за помощ ръце на Кейнис.
— Нека тез грешници да гният, тъй викам аш! Това е мойта крепошт. Принц Малциуш? Лорд Вейлин? Това е мойта крепошт!
— Кой е този? — попита Шерин. — Изглежда ми… неспокоен.
— Законният васален лорд на кумбраелците, Вярата да им е на помощ. — Той ѝ се усмихна извинително. — Трябва да вървя. Полкът ми ще остане тук в очакване на кралските заповеди. Ще накарам брат Макрил да ти осигури ескорт за връщането ти в Ордена.
— Предпочитам да остана тук известно време. Мисля, че сестра Гилма ще се зарадва на малко помощ. Освен това почти нямахме време да разменим новини. Имам много да ти разправям.
Пак същата открита усмивка, същата болка в гърдите му. „Отпрати я — заповяда вътрешният му глас. — Ако я задържиш тук, това ще ти донесе само болка.“
— Лорд Вейлин! — Викът на васален лорд Мустор пак привлече вниманието му към двора. — Къде ши? Шпри тези мъже!
— Аз също имам много да ти разправям — каза той, преди да излезе.
Отначало васален лорд Мустор побесня при отказа на Вейлин да спре погребването на телата. Заяви отново, че той е собственик на крепостта и върховен властник в собствените си земи. Когато Вейлин отвърна просто, че той е служител на Вярата и следователно не е обвързан със заповедите на един васален лорд, настроението на Мустор премина в злобно цупене. А след като призивите му към принц Малциус му спечелиха само неодобрителен суров поглед, Мустор се оттегли в покоите на мъртвия си брат, където бе струпал голяма част от винените запаси на крепостта.
Останаха във Висока твърд още осем дни. Чакаха с нетърпение вестта за края на войната. Вейлин запълваше времето на мъжете с непрестанни тренировки и патрулиране из планините. Нямаше много недоволство, бойният дух на хората беше висок, подклаждан от триумфа и поделената плячка от крепостта и мъртвите, която, макар и оскъдна, задоволи един от основните войнишки копнежи.
— Дайте им победа, злато в джоба и жена от време на време — каза сержант Крелник на Вейлин една вечер — и ще ви следват до края на света.
Както бе обещала сестра Шерин, Алуциус Ал Хестиан се възстанови бързо: събуди се на третия ден и издържа основните проверки, които показаха, че мозъкът му не е трайно увреден, макар че не помнеше нищо за битката, нито как е получил раните си.
— Значи е мъртъв? — попита той Вейлин. Бяха в двора и наблюдаваха вечерната строева подготовка. — Узурпаторът.