— Да.
— Мислите ли, че той е дал на Черната стрела онези документи за свободно преминаване?
— Не виждам как иначе биха могли да попаднат в ръцете му. Изглежда, старият васален лорд е положил големи усилия да защити сина си.
Алуциус уви плътно плаща около раменете си; празните му очи го караха да изглежда като старец, който наднича иззад лицето на младеж.
— Всичката тази кръв пролята заради няколко писма… — Той поклати глава. — Линден би заридал, ако можеше да го види. — Бръкна под плаща си и откачи късия меч на Вейлин от колана си. — Ето — каза и го подаде с дръжката напред. — Това няма да ми трябва повече.
— Задръж го. Подарък от мен. Нека ти остане някакъв сувенир от войниклъка.
— Не мога. Кралят ви го е дал…
— А сега аз го давам на теб.
— Аз не… Той не бива да бъде подаряван на такъв като мен.
Като видя как момчето е хванало дръжката и треперенето на пръстите му, Вейлин си спомни хлъзгавата кръв, която покриваше острието, когато го измъкнаха изпод купчината трупове до портата. „Лицето на битката винаги е най-грозно, когато го виждаш за първи път.“
— Че кой е по-достоен да му го подаря? — каза той, сложи ръка на дръжката и я оттласна леко. — Окачи го на стената, когато се прибереш. Нека виси там. Няма да си го взема.
Момчето сякаш се канеше да каже още нещо, но се въздържа и върна меча на колана си.
— Както желаете, милорд.
— Ще напишеш ли за това? Струва ли си някоя поема, как мислиш?
— Сигурен съм, че струва сто, но се съмнявам, че аз ще напиша някоя от тях. Откакто се свестих, думите сякаш не ми идват както някога. Опитвах се, седях с перо и пергамент, но не се получава нищо.
— На човек му е нужно известно време да дойде на себе си, след като е бил ранен. Почивай и се храни добре. Сигурен съм, че дарбата ти ще се върне.
— Надявам се. — Момчето се усмихна унило. — Може би ще пиша на Лирна. Сигурен съм, че ще успея да намеря някои думи за нея.
Вейлин, който разполагаше с предостатъчно собствени думи за принцесата, кимна, обърна се пак към строилите се в защитна формация войници и изля внезапния си гняв върху един мъж, който държеше алебардата прекалено високо.
— Снижи я, тъпако! Как ще изкормиш кон, като си вирнал оръжието нагоре? Сержант, един час допълнителна строева подготовка за този некадърник.
Всяка вечер Вейлин прекарваше в компанията на Шерин. Седяха в господарските покои и си разказваха какво са преживели през последните няколко години. Той откри, че е пътувала много повече от него, посещавала е мисии на Петия орден във всички четири васалии на Кралството, дори е плавала с кораб до анклава в Северните предели, където върховен лорд Ванос Ал Мирна управляваше от името на краля.
— Мястото е оживено, въпреки студа — каза тя. — И е дом на толкова много различни хора. Повечето фермери са всъщност изгнаници от Алпиранската империя. Високи красиви хора с тъмна кожа. Явно са разгневили императора и им се е наложило или да отплават, или да бъдат избити до крак. Така стигнали до Северните предели преди повече от петдесет години. По-голямата част от гвардията на върховния лорд се състои от изгнаници, те имат страховита репутация.
— Срещал съм върховния лорд веднъж, заедно с дъщеря му. Не мисля, че тя ме хареса особено.
— Известното лонакско намерениче? Нея я нямаше, когато бях там, беше отишла в гората със сеордите. Те, изглежда, високо тачат нея и баща ѝ. Май има нещо общо с голямата битка срещу Ледената орда.
Той ѝ разказа за месеците в Мартиш, сподели болезнения спомен за кончината на Ал Хестиан; чувстваше се страхливец и лъжец, задето пропускаше кроежите си за убийство.
— Това е било милост, Вейлин — каза му тя и го хвана за ръката, щом видя вината, изписала се върху лицето му. — Ако го беше оставил да страда, това щеше да е неправилно, в разрез с Вярата.
— Направил съм много в името на Вярата. — Той погледна покритата си с белези ръка до нейната, бяла и гладка. „Ръце на убиец, ръце на лечителка. Вярата да ми е на помощ, защо я усещам толкова топла?“
— Всичко, което човек може да направи за себе си, е да се запита дали е вършил неправди в името на Вярата — каза Шерин. — Ти вършил ли си, Вейлин?
— Убивал съм хора; хора, които не познавам. Някои бяха престъпници, други убийци, общо взето измет. Но някои, като заблудения фанатик, който живееше тук, бяха хора, които просто следваха друга вяра. Хора, които биха могли да са ми приятели, ако се бяхме срещнали по друго време и на друго място.
— Хората, които живееха чук, бяха убийци. Те изклаха цяла мисия на моя Орден само за да ме пленят. Ти би ли могъл да го направиш?