— Да. Виждал съм.
Норта се изчерви, млъкна и зачопли трески от палубата с ловния си нож.
— Кога бе, Кейнис? — попита Вейлин. — Кога си виждал акула?
Кейнис се усмихна, което се случваше рядко.
— Преди повече от година, в Еринейско море. Моят… веднъж пътувах по море. Там живеят много създания, тюлени, китове и повече риби, отколкото може да си представите. Има и акули. Една дойде до кораба ни. Беше дълга трийсет стъпки. Един моряк каза, че се хранят с китове и даже с хора, ако нямаш късмет и паднеш във водата. Разправяше истории, че се блъскали с кораби, за да ги потопят и да изядат екипажа.
Норта изсумтя пренебрежително, но останалите бяха явно впечатлени.
— А видя ли пирати? — попита Дентос нетърпеливо. — Казват, че Еринейско море е пълно с пирати.
Кейнис поклати глава.
— Нямаше пирати. Те не закачат кораби от Кралството след войната.
— Коя война? — попита Баркус.
— Мелденейската, за която все разправя инструктор Грейлин. Кралят изпратил флот да изгори най-големия им град и понеже всички пирати в Еринейско море са мелденейци, са се научили да не ни закачат.
— Не е ли по-разумно да им изгориш корабите? — зачуди се Баркус. — Така въобще няма да има пирати.
— Винаги може да си построиш нови кораби — обясни Вейлин. — Изгарянето на град оставя спомен, предаван от родители на деца. Така е сигурно, че няма да ни забравят.
— Можело е просто да избием всички — предложи намусено Норта. — Като няма пирати, няма и пиратство.
Пръчката на инструктор Солис се стовари от нищото и го перна по ръката и той пусна забития в палубата нож.
— Казах да не пипате нищо, Сендал. — Погледът му се насочи към Кейнис. — Значи сме пътешественици, а, Ниса?
Кейнис наведе глава.
— Само веднъж, учителю.
— Сериозно? И къде те изпрати това приключение?
— До остров Венсел. Моят… ъ-ъ, един от пасажерите имаше работа там.
Солис изръмжа, наведе се, измъкна ножа на Норта от палубата и му го подхвърли.
— Прибери го, смешнико. Съвсем скоро ще ти потрябва наточено острие.
— Бяхте ли там, учителю? — попита Вейлин. Само той се осмеляваше да задава въпроси на Солис въпреки риска от напердашване. Инструкторът можеше да се разгневи, но можеше и да сподели информация. Нямаше как да се предвиди преди да зададеш въпроса. — Присъствахте ли на изгарянето на мелденейската столица?
Бледите очи на Солис срещнаха неговите. В тях се четеше въпрос и любопитство. За пръв път Вейлин осъзна, че инструкторът смята, че той знае повече. Че баща му му е разказвал за множеството си сражения и че във въпросите му се прикрива обида.
— Не — отвърна Солис. — Тогава бях по северната граница. Сигурен съм, че инструктор Грейлин ще ви отговори на всички въпроси за войната. — И продължи напред, за да накаже друго момче, което се беше приближило твърде много до едно навито въже.
Баржите отплуваха на север, следвайки широката извивка на реката, което смаза всички идеи на Вейлин да наблюдава брега до седалището на Ордена: просто нямаше да му стигне времето. Ако искаше да се вмести в срока, трябваше да мине през гората. Погледна тревожно тъмните дървета. Уроците на инструктор Хутрил ги бяха запознали с особеностите на гората, но идеята за самотно пътуване не беше приятна. Знаеше колко лесно човек може да се загуби сред дърветата и да се върти с часове.
— Насочи се на юг — прошепна му Кейнис. — С гръб към северната звезда. Върви на юг, докато не излезеш на брега, и после се спусни по него до кея. След това само ще ти остане да преплуваш реката.
Вейлин хвърли поглед към него, но Кейнис се взираше в небето, сякаш не бе обелил и дума. Беше очевидно, че скучаещите им спътници не го бяха чули. Кейнис помагаше само на него.
След тричасово пътуване започнаха да стоварват момчетата, без излишни церемонии. Солис избираше някого случайно и му казваше да скача и да плува към брега. Дентос беше първи от тяхната група.
— Ще се видим в цитаделата, Дентос — окуражи го Вейлин.
Момчето замълча като никога, усмихна се унило и нагласи лъка си, преди да се метне през парапета в реката. Изплува бързо до брега, изтръска се, махна им и изчезна в гората.
След него беше Баркус, който застана театрално на перилата и направи задно салто. Няколко момчета му изръкопляскаха. Следваше Микел, който изпитваше сериозни колебания.
— Учителю, не съм сигурен дали мога да плувам толкова много — каза неуверено, взрян в тъмните води на реката.
— Тогава опитай да се удавиш, без да вдигаш глъчка — отвърна Солис и го метна през парапета. Микел падна със силен плясък и остана под водата плашещо дълго. Все пак, за тяхно успокоение, се показа и след известно пляскане успя да се окопити и да доплува до брега.