— Дадохте ли му подписаната от краля заповед? — попита принц Малциус.
— Да, ваше височество. Той погледна печата, а после ни извика в палатката си. Като я прочете, поиска да знае дали лично сме видели трупа на узурпатора, дали е сигурно, че е мъртъв, и така нататък. Норта го увери, че е, но Военачалникът го прекъсна. „Думите на сина на един предател не струват за мен и колкото свинско лайно“, така каза.
— И Норта се опита да го убие заради това? — попита Баркус.
Дентос поклати глава.
— Норта наистина се ядоса и изглеждаше готов да го убие на място, но не му посегна. Само скръцна със зъби и каза: „Аз не съм ничий син, милорд. Предадохме ви заповедта на краля, че тази война приключи. Ще ѝ се подчините ли?“ — Дентос млъкна погледът му се зарея в нищото.
— Братко? — подкани го Кейнис. — И какво стана?
— Военачалникът каза, че нямал нужда от съвети как да служи на краля. Преди да поведял Кралската гвардия към дома през тази нечестива земя, трябвало да въздаде правосъдие на онези, които са вдигнали оръжие срещу Короната.
— Тоест искал е да продължи с екзекуцията на пленниците — каза Вейлин. Спомни си как изглеждаше Норта след връщането им от Мартиш, умореното отчаяние в очите му, докато пиеше, за да притъпи болката в сърцето си. „Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета.“
— Да — въздъхна Дентос. — Норта му каза, че не може да го направи. Каза му, че това е в разрез с кралската заповед. Военачалникът се засмя и каза, че в посланието на краля не се споменава нищо за това как да се справи най-добре с пленената Отричаща измет. Каза на Норта да се разкара, иначе щял да го прати в Отвъдното при неговия баща предател, независимо дали е брат, или не.
Вейлин затвори очи и се насили да попита:
— Колко тежко беше ранен Военачалникът?
— Ами — рече Дентос, — отсега нататък ще му се наложи да си бърше задника с лявата ръка.
— Вярата да ни е на помощ! — прошепна Кейнис.
— Мамка му! — възкликна Баркус.
— Защо Норта не го довърши? — попита Вейлин.
— Аз го спрях — отвърна Дентос. — Успях да парирам следващия му удар. Умолявах го да предаде меча си. Не мисля, че изобщо ме чу. Беше обезумял, виждах го в очите му, като бясно куче. Отчаяно се мъчеше да се добере до Военачалника. Онзи копелдак бе паднал на колене и просто се взираше в чуканчето на мястото на ръката си и как от него пръска кръв. Двамата с Норта се сбихме. — Той потърка синината на бузата си. — Аз загубих. За късмет на Военачалника стражите му влязоха да видят каква е тази дандания. Норта уби двама и рани останалите. Дотичаха още. Той уби още няколко и се втурна към коня си. Препусна и успя да мине през целия лагер на Кралската гвардия — в края на краищата кой би предположил, че един брат току-що е отсякъл ръката на Военачалника? Аз се измъкнах в бъркотията. Не мислех, че ще съм особено популярен, когато прахът се слегне. Почти цял ден се крих в горите, а после драснах право насам. По пътя чух слухове за някакъв полудял брат и че половината Кралска гвардия го търсела. За последно го видели да се насочва на запад, така се говори.
— Което ще рече, че всъщност се е насочил в съвсем друга посока — отбеляза Баркус. — Никога няма да го хванат.
— Лоша работа, братко — каза принц Малциус на Вейлин и се намръщи. — Орденът дава голяма защита на братята, но това… — Поклати глава. — Кралят няма да има друг избор освен да издаде смъртна присъда.
— Тогава да се надяваме, че брат ни бързо ще се добере до безопасна територия — каза Кейнис. — Той е може би най-добрият ездач в Ордена и умее да се оправя в пущинака. Кралската гвардия няма да го залови лесно…
— Кралската гвардия няма да го залови изобщо — каза Вейлин. Отиде до масата, където лежеше мечът му, и го взе. Усещаше как очите на Шерин го следят, но откри, че не може да погледне към нея. — Брат Кейнис, полкът е твой. Ще пратиш вестоносец до аспект Арлин, за да го уведомиш, че преследвам брат Норта и ще го доведа пред правосъдието. Полкът ще чака тук заповеди от краля.
— Тръгваш след него? — Баркус беше смаян. — Нали чу принца? Ако го върнеш, ще го обесят. Той е наш брат…
— Той е беглец от кралското правосъдие и позор за Ордена. Освен това се съмнявам, че ще ми позволи да го върна. — Насили се да погледне към Шерин, търсеше някакви прощални думи, но нищо не му дойде наум. Очите ѝ блестяха и личеше, че е на косъм да се разплаче. „Съжалявам“, искаше му се да каже, но не можа; бремето на онова, което трябваше да направи, тегнеше прекалено силно върху плещите му.