— Как стигат на юг? — попита Вейлин.
— През предпланините на запад и на изток. Пътят е дълъг и ги прави уязвими за преследване, но нямат кой знае какъв избор, ако искат да продължават с набезите. Защо си толкова сигурен, че брат ти ще дръзне да навлезе в земите на лонаките?
„Той вече не ми е брат“, искаше да каже Вейлин, но си задържа езика зад зъбите. Изпитваше силен гняв всеки път, като си помислеше за Норта, и нямаше да е хубаво да го изразява на глас.
— Има ли сигурен път за проникване в земите им? — попита той брат-командира, избягвайки въпроса му. — Път, по който не биха забелязали сам човек?
Брат Артин поклати глава.
— Лонаките разбират винаги, когато навлезем в земите им, независимо дали сами в най-дълбоката зима, или с цяла рота в разгара на лятото. Винаги знаят. Предполагам, че е нещо свързано с Мрачното. Не се съмнявай, братко, ако го последваш там, ще ги срещнеш, рано или късно.
Вейлин огледа картата — от големите скалисти върхове на северните планини, които представляваха сърцето на лонакските земи, до прохода Скелан, укрепен преди век, когато ренфаелският лорд решил, че лонаките представляват истинска заплаха, а не просто непрекъсната досада. Щом насочи вниманието си към западните предпланини, кръвната песен заехтя гръмко. Пръстът му намери малка непозната пиктограма на картата.
— Какво е това?
— Разрушеният град ли? Той няма да отиде там. Дори лонаките не ходят там.
— Защо?
— Това е лошо място, братко. Само руини и голи скали. Виждал съм го само отдалеч и тръпки ме побиха от него. Има нещо във въздуха… — Той поклати глава. — Просто поражда усещане за нещо лошо. Лонаките го наричат Маарс Нир-Улин Сол, Мястото на откраднатите души. Имат много истории за хора, които са отишли там и не са се върнали. Преди година отряд братя от Четвъртия орден дойде да търси Отричащи, побягнали на север. Това беше след като назначиха новия им аспект и нашият Орден отказа да им съдейства повече в издирването на Отричащи. Настояха да отидат в разрушения град, твърдяха, че имали сведения, сочещи натам, макар че не искаха да кажат откъде са ги получили. Бяха глухи за предупрежденията ми. „Слугите на Вярата не се боят от дивашки суеверия“, тъй рекоха. Месеци по-късно открихме само един от тях, или по-скоро част от него, замръзнал в снега. Нещо го беше нападнало. Нещо гладно.
— Може просто да са се изгубили и да са умрели от измръзване. И някой вълк или мечка да са попаднали на трупа.
— Братко, лицето на онзи мъж бе замръзнало в писък. Никога не съм виждал такъв израз у никой човек, жив или мъртъв. Бил е яден жив от нещо по-голямо и много по-зло от вълк. А мечките не оставят такива белези.
Вейлин пак се обърна към картата.
— Колко дни езда е до разрушения град?
Острите очи на брат Артин го изгледаха внимателно.
— Наистина ли мислиш, че е там?
„Знам го.“
— Колко дни езда?
— Три, ако яздиш усилено. Ще пратя птица до стената с нареждане да подготвят група, която да те придружи. Може да отнеме няколко дни. Можеш да си отдъхнеш тук…
— Ще пътувам сам, братко. Тръгвам утре сутринта.
— Сам в земите на лонаките? Братко, да кажа, че това е неразумно, би било твърде меко.
— Посланието на аспекта съдържа ли забрана да пътувам сам?
— Не. Просто ни заповядва да ти съдействаме по всякакъв начин.
— Е, добре. — Вейлин плесна брат Артин по рамото. — Осигури ми хубав нощен сън и провизии за пътуването и ще си ми съдействал чудесно.
— Ако отидеш там сам, ще умреш — заяви безизразно брат Артин.
— Тогава да се надяваме, че ще изпълня задачата си преди това.
Западните предпланини бяха каменисти и голи, насечени от наглед безкрайна поредица дерета, през които Вейлин трябваше да мине по пътя си на север. Зимата идеше бързо и силен студен дъжд се изливаше редовно върху хълмовете. Плюй беше по-раздразнителен отвсякога, отмяташе глава и пръхтеше всеки път, когато Вейлин го яхнеше. Дори постоянно получаваните бонбони от склада на мисията не успяваха да смекчат настроението му. През първия ден Вейлин измина едва петнайсет мили, направи си лагер под една надвиснала скала, сгуши се в плаща си и устоя на желанието да пренебрегне строгото предупреждение на брат Артин да не пали огън. Когато сънят дойде, бе пресеклив и измъчван от сънища, които той почти не помнеше, щом се събуди в мътния светлик на зората. Сега кръвната песен бе по-приглушена, но все още ясна, и продължаваше да го води към разрушения град, където Вейлин знаеше, че ще го чака Норта.