Върза Плюй за един нисък клон и събра дърва. Струпа ги в кръг от камъни и запали огън. После седна с кръстосани крака, все още с меча на гърба и с лъка на една ръка разстояние, и зачака. Беше усетил, че го следят, още в ранната вечер, така че не виждаше смисъл да се вслушва в предупреждението на Артин да не пали огън.
Нощта се спусна бързо, облачното небе направи мрака отвъд светлината на огъня дълбок и непроницаем. Мина още час преди тихото тупкане на копита да му извести за посетител.
Мъжът, който влезе в лагера, беше висок поне шест стъпки и половина, с широки рамене и дебели мускулести ръце. Гърдите му бяха стегнати в елек от меча кожа, който стигаше до кръста му, а на колана му висяха бойна тояга и брадва със стоманено острие. Носеше тесни панталони от еленова кожа и кожени ботуши. Също като момчето, което бе нападнало Вейлин, главата му бе избръсната и татуирана със сложна плетеница, която се виеше по нея от слепоочие до слепоочие. Още татуировки покриваха ръцете му, странни завъртулки и подобни на тръни фигури, които се простираха от рамото до китката. Лицето му бе слабо и ъгловато, което затрудняваше определянето на възрастта му, но очите му, тъмни и враждебни под свъсените вежди, говореха за много години и доколкото Вейлин можеше да прецени, много битки. Мъжът водеше нисък кон, на чийто гръб висеше нещо, овързано с въжета, което се гърчеше и стенеше.
Лонакът измъкна брадвата и бойната тояга от колана си с бързо и ловко движение, което Вейлин едва забеляза. Загледа как мъжът върти майсторски оръжията в продължение на няколко секунди, усети полъха от раздвижения въздух и устоя на импулса да посегне към меча си. Очите на мъжа не се отделяха от неговите, изучаваха го, преценяваха го. След малко мъжът изсумтя с явно задоволство и остави и двете оръжия на земята край огъня. Направи крачка назад с вдигнати ръце, но изражението му си остана все така враждебно.
Вейлин бавно сложи меча си пред себе си, след което също вдигна ръце. Лонакът изсумтя пак, отиде до понито, смъкна овързаното момче от гърба му и го тръшна безцеремонно до огъня.
— Това е твое — каза на Вейлин. Говореше със силен акцент, но изричаше думите ясно.
Вейлин хвърли поглед към момчето, чиято уста бе здраво вързана с ивица кожа, а очите му бяха мътни от изтощение.
— Не го искам — каза на лонака.
Едрият мъж го изгледа мълчаливо, после мина от другата страна на огъня и протегна ръце към топлината му.
— Сред моя народ е прието когато някой дойде при твоя огън с мир, да му предложиш месо и нещо за утоляване на жаждата.
Вейлин посегна към дисагите си и извади сушено говеждо и мях с вода. Подхвърли ги през огъня на лонака. Той извади от ботуша си малък нож и си отряза парче от говеждото, задъвка го и преглътна. Като отпи от меха обаче направи гримаса и плю на земята.
— Къде е виното, което вие, мерим хер, обичате толкова много?
— Аз рядко пия вино. — Вейлин хвърли поглед към момчето. — Няма ли да дадеш и на него да яде?
— Дали ще яде зависи от теб. Той ти принадлежи.
— Защото го победих ли?
— Ако победиш някого и не благоволиш да го убиеш, той е твой.
— Ами ако не го взема?
— Ще лежи тук, докато не умре от глад или зверовете не дойдат да го изядат.
— Мога просто да му срежа вървите и да го пусна на свобода.
Лонакът се изсмя презрително.
— За него няма свобода. Той е опетнен, победен, погубен и за моя народ не струва дори колкото кучешко лайно. — Погледът на мъжа беше вперен в момчето и той се въсеше свирепо и неумолимо. — Подобаващо наказание за някой, който не се подчинява на Нейното слово и позволява на неуместната си гордост да го направи сляп за почитта, която дължи. Срежи му вървите и той ще броди из тези земи без оръжие и без приятели, моят народ ще го отбягва и той няма да намери подслон никъде.
Погледът му се върна на Вейлин и той видя в него нещо повече от гняв, проблясък на нещо скрито, което се издаваше и от стегнатата му челюст и стиснатите му устни. „Загриженост. Той се страхува за момчето.“