— Щом е мой — каза Вейлин, — значи мога да правя с него каквото пожелая?
Очите на лонака се стрелнаха за миг пак към момчето. Той кимна.
— Тогава ти го давам. Дар в знак на благодарност, че ми позволявате да мина през земите ви.
Лицето на лонака остана безстрастно, но Вейлин прочете облекчението в очите му.
— Вие, мерим хер, сте меки — каза лонакът. — Слаби и страхливи. Само числеността ви ви дава сила, а тя няма да трае вечно. Един ден ще ви изтласкаме обратно в морето и вълните ще почервенеят от кръвта ви. — Стана, отиде при момчето и сряза вървите му. — Ще взема безполезния ти дар, тъй като е единственото, което можеш да предложиш.
— Това мога, това предлагам.
Освободеното от въжетата момче седеше отпуснато. Провисна в ръцете на лонака, когато той го вдигна на крака, захленчи, когато едрият мъж го свести с шамари и порой ругатни. Накрая се поокопити, погледна Вейлин и лицето му се обагри от омраза и жажда за кръв. То се наежи, напрегна се за нова атака. Едрият лонак го зашлеви през лицето с опакото на ръката си, от което устната му се разкървави, а после го блъсна грубо към чакащия кон, вдигна го на гърба му и посочи строго надолу по хълма. Момчето удостои Вейлин с последен поглед, пълен с нескрита враждебност, преди да пришпори животното и да изчезне в мрака.
Лонакът се върна при огъня и пак посегна към сушеното говеждо. Продължи да се храни, все така намръщен.
— Добрият баща страда много за сина си — отбеляза Вейлин.
Очите на лонака се стрелнаха към него и враждебността проблесна отново.
— Не си мисли, че има някакъв дълг между нас. Не си мисли, че си си купил преминаването през нашите земи с живота на сина ми. Ти си жив, защото Тя иска така.
— Тя?
Лонакът поклати глава с отвращение.
— Биете се срещу нас от векове, а ни познавате толкова малко. Тя е нашата водачка и нашата защита. Тя е нашата мъдрост и нашата душа. Тя ни управлява и ни служи.
Вейлин си спомни срещата насън с Нерсус Сил Нин в Мартишката гора. Какво му беше казала тя за лонаките? „Трябваше да знам, че Върховната жрица ще намери начин.“
— Върховната жрица. Тя ли ви води?
— Върховна жрица… — Лонакът изрече думите така, сякаш вкусваше непозната храна. — Името не е по-лошо от всяко друго. Вашият смахнат език не пасва много добре на нашия начин на живот.
— Говориш много добре моя смахнат език. Къде си го научил?
Лонакът сви рамене.
— При набезите си взимаме пленници, макар че не са ни от голяма полза. Мъжете са прекалено слаби, за да работят в мините повече от един сезон, без да умрат, а жените раждат болнави деца. Само че веднъж пленихме мъж в сива роба. Наричаше се брат Келин. Можеше да лекува и да учи. С времето заговори езика ни като свой, затова го накарах да ме научи на неговия.
— Къде е той сега?
— Разболя се миналата зима. Беше стар и го оставихме в снега.
Вейлин започваше да разбира защо нашир и надлъж презират лонаките.
— Значи вашата Върховна жрица каза да ме пуснете да мина?
— Дойде вест от Планината. Един от мерим хер щял да пристигне в нашите земи сам, най-великият им воин, дошъл да търси кръвта на брат си. Никакво зло не бива да го сполети.
„Кръвта на брат си… Май Върховната жрица вижда много неща.“
— Защо?
— Тя не обяснява. Повелите от Планината не се оспорват.
— И въпреки това синът ти се опита да ме убие.
— Момчетата търсят известност със забранени дела. Той имал видения как те побеждава и се сдобива със слава — най-острият меч на мерим хер, поразен от ножа му. С какво ли съм разгневил боговете, че да ми дадат толкова глупав син? — Мъжът се изхрачи в огъня, после вдигна поглед към Вейлин. — Защо го пощади?
— Нямаше нужда да го убивам. Да убиваш без нужда противоречи на Вярата.
— Брат Келин често говореше за вашата Вяра. Безкрайни лъжи. Как може човек да има верую, но да няма бог, който да го наказва, ако го наруши?
— Всеки бог е лъжа, а човек не може да бъде наказан от една лъжа.
Лонакът сдъвка още малко говеждо и поклати глава. Изглеждаше почти тъжен.
— Аз чух гласа на огнения бог, Нишак, дълбоко в тъмните кътчета под димящата планина. В него няма лъжа.
Огнен бог ли? Явно мъжът беше сбъркал ехото в пещерата с гласа на някой от своите богове.
— Какво ти каза той?
— Много неща. Никое от тях не е за твоите уши, мерим хер. — Той хвърли месото и меха обратно на Вейлин. — Носи нещастие човек да търси смъртта на брат си. Защо го правиш?
Вейлин се изкушаваше да пренебрегне въпроса и да седи мълчаливо, докато лонакът не си тръгне — изглежда, не бяха останали много теми за разговор и компанията на мъжа определено не му бе толкова скъпа, но нещо го накара да изрече на глас чувствата, които го нараняваха толкова дълбоко. „По-лесно е да си излееш душата пред непознат.“