— Станала е достатъчно голяма и свирепа, за да ни пази — обади се мъжът и изгледа студено Вейлин. — Досега.
— Това е Харлик — каза Норта. — Той се страхува от теб. Повечето от тях се страхуват.
— Повечето от тях? Кои са те?
— Хората, които живеят тук. Те са доста странна пасмина. — Норта отиде до един ъгъл, където лежаха спретнато подредени дрехите и оръжията на Вейлин, и му подхвърли една риза. — Обличай се, ще те разведа из разрушения град.
Навън слънцето грееше ярко високо в небето, стопляше въздуха и прогонваше сенките от руините. Двамата излязоха от нещо, изглежда, някога било официална сграда — размерите ѝ, както и символите, издялани в трегера горе, я бележеха като важно място.
— Харлик мисли, че това е било библиотека — каза Норта. — Той би трябвало да знае, бил е важен човек във Великата библиотека във Варинсхолд. Само че какво е станало с всички книги… — Той сви рамене.
— Най-вероятно са се разпаднали на прах още преди векове — предположи Вейлин. Огледа се и бе връхлетян от чувството за погубена красота. Елегантността на сградите, която личеше във всяка линия и изваяние, бе унищожена или обезобразена при разрушаването на града. Очите му различиха белези в зидарията и разбитите статуи, не пукнатини от старост, а резки, изсечени в камъка. Другаде пък забеляза как всички по-високи сгради са паднали в различни посоки, сякаш съборени както дойде. В тази разруха имаше насилие, което говореше за нещо повече от пагубното влияние на отминалите години и свирепостта на стихиите.
— Това място е било нападнато — каза той. — Било е разрушено още преди векове.
— Села каза същото. — Лицето на Норта потъмня. — Понякога тя сънува разни неща. Лоши неща, за случилото се тук.
Вейлин го погледна и потърси в лицето му признаци за нередност. Норта определено бе различен, умората, която замъгляваше очите му след Мартиш, бе изчезнала, заменена от нещо, което Вейлин разпозна едва след няколко секунди. „Той е щастлив.“
— Братко — каза той. — Трябва да знам. Тя докосна ли те?
Изражението на Норта беше едновременно развеселено и предпазливо.
— Веднъж баща ми ми каза, че има някои неща, които един благородник не обсъжда.
Вейлин за миг се поколеба дали да завижда, или да се ядосва, че Норта е могъл да отхвърли клетвите си с такава лекота. Сам се изненада, че не чувства нито едно от двете.
— Исках да кажа…
Чу се дращене на нокти по камък и Вейлин положи усилия да скрие тревогата си, когато бойната котка Снежинка дотича при тях: прескочи една паднала колона и едва не събори Норта, като притисна голямата си глава към него със силно мъркане.
— Здравей, досаден звяр такъв — поздрави я Норта и я почеса зад ушите, като че ли беше котенце. Вейлин не можа да се сдържи и почна да отстъпва. Явната сила на животното караше дори Белег да изглежда слаб в сравнение с него.
— Тя няма да те нарани — увери го Норта и почеса котката по челюстта, когато тя изви глава. — Села няма да ѝ позволи.
Норта го поведе през руините към група сгради, които изглеждаха по-здрави от останалите. Там имаше хора, трийсетина, на различна възраст, а наоколо тичаха и няколко деца. Повечето възрастни изгледаха Вейлин със смесица от страх и подозрение, а някои — откровено враждебно. Странно, но не показваха никаква боязън от Снежинка; две деца даже дотичаха да я погалят.
— Защо не му взе меча? — попита един висок чернобрад мъж. Стискаше дебела тояга, а иззад краката му надзърташе момиченце, ококорено от страх и любопитство.
— Не е моя работа да го вземам — отвърна Норта със спокоен тон. — Теб също те съветвам да не опитваш, Ранил.
Вейлин забеляза, че хората избягват погледа му. Някои даже прикриха лицата си, макар че не познаваше никого от тях. Освен това в него шепнеше кръвната песен, с тон, който не бе чувал досега и който звучеше почти като одобрение.
Норта спря до един набит младеж, който за разлика от другите не им обръщаше никакво внимание. Седеше сред купчини тръстика и ръцете му се движеха сръчно, докато сплиташе дългите стъбла с несъзнателно умение. Наблизо лежаха няколко завършени конусовидни кошници, които изглеждаха съвсем еднакви.
— Това е Плетача — каза Норта на Вейлин. — На него трябва да благодариш, задето нямаш счупени ребра.
— Лечител ли сте, господине? — обърна се Вейлин към младежа.
Плетача се взря нагоре към него с невиждащи очи и смътна усмивка на широкото си лице. След малко премигна, сякаш го забеляза чак сега.