— Всичко вътре счупено, разкъсано — избъбри толкова бързо, че Вейлин едва успя да разбере думите. — Кости, вени, мускули, органи. Имаше нужда от поправка. Дълга поправка.
— Ти ли ме поправи? — попита Вейлин.
— Поправих — съгласи се Плетача. Премигна пак и се върна към работата си, пръстите му подновиха ловките си движения без повече спиране. Не вдигна очи, когато Норта дръпна Вейлин настрана.
— Той слабоумен ли е? — попита Вейлин.
— Никой не знае със сигурност. Седи по цял ден тук и си плете кошниците, и рядко говори. Не плете единствено когато лекува.
— Как може да е усвоил лечителското изкуство?
Норта спря и запретна левия си ръкав. По предмишницата му минаваше тънък белег, блед и едва забележим.
— Докато се измъквах с бой от палатката на Военачалника, един от неговите хора ми разпра ръката с копие. Заших раната, доколкото можах, но не съм лечител. Докато навляза в планините, беше започнала гангрена, плътта около разреза беше черна и вонеше. Когато се озовах сред тези хора, Плетача остави тръстиките си, дойде и сложи длани на ръката ми. Почувствах… топлина, почти като парене. Когато си махна ръцете, раната изглеждаше така, както я виждаш.
Вейлин погледна пак Плетача, който седеше заобиколен от тръстиките и кошниците си, и отново долови шепота на кръвната песен.
— Мрачното — каза той. Хвърли поглед към предпазливите лица на останалите и смисълът на новия тон на песента му се изясни. — Те всички го притежават.
Норта се приведе към него и заговори тихо:
— Както и ти, братко. Как иначе би могъл да ме откриеш? — Ухили се на смайването на Вейлин. — Криеше го толкова добре, през всичките тези години. Никой от нас си нямаше и представа. Но не можа да го скриеш от Села. Тя ми каза какво си направил за нея, за което ти благодаря най-смирено. В края на краищата иначе никога нямаше да се срещнем. Хайде, тя ни чака.
Намериха Села в лагера, разположен на голям площад в центъра на града. Дим се издигаше от огъня, върху който бе окачено димящо котле с яхния. Села не беше сама: Плюй пръхтеше щастливо, докато го галеше по хълбоците. Пръхтенето му се превърна в познатото раздразнено цвилене, щом Вейлин се приближи, сякаш конят се възмущаваше от това натрапничество.
Прегръдката на Села бе топла, а усмивката ѝ — широка, макар Вейлин да забеляза, че носи ръкавици и отбягва контакт с кожата му. Ръцете ѝ се движеха също толкова плавно, както ги помнеше.
„По-висок си“, каза му тя.
— Ти също. — Той кимна към Плюй, който сега душеше един прещип със заучено безразличие към господаря си. — Той те харесва. Обикновено мрази всеки, попаднал му пред очите.
„Не е омраза — казаха ръцете ѝ. — Гняв е. Паметта му е дълга, като за кон. Той помни равнините, където е отраснал. Безкрайни треви, необятни небеса. Жадува да се върне там.“
Тя спря, за да лепне една целувка на устните на Норта, когато той я придърпа към себе си с небрежна фамилиарност, което породи неловък момент. „Значи тя го е докоснала.“
Плюй изцвили рязко и тревожно, когато Снежинка се появи с големи скокове, и щеше да побегне, ако Села не го бе успокоила, галейки го по шията. Тя обърна очи към бойната котка и я накара да се закове на място. Вейлин долови шепота на кръвната песен, докато погледът на Села оставаше вперен в котката. След съвсем кратка пауза Снежинка премигна, тръсна объркано глава, хукна в друга посока и изчезна сред руините.
„Иска да си играе с коня ти — каза Села. — Но вече ще стои далеч от него.“ Отиде до огъня и вдигна котлето с яхния от триножника.
— Ще хапнеш ли с нас, братко? — попита Норта.
Вейлин осъзна, че е зверски гладен.
— С удоволствие.
Яхнията беше от козе месо, подправено с мащерка и градински чай, които явно вирееха в изобилие сред руините. Вейлин излапа цяла купичка с обичайната си липса на маниери и забеляза извинителния жест на Норта по посока на Села. Тя просто се усмихна и поклати глава.
— Как е Дентос? — попита Норта.
— Насинен. Едва не си му счупил скулата.
— Той самият за малко да счупи моята. Значи не са го спипали?
— Върна се благополучно във Висока твърд.
— Радвам се. Той и другите бяха ли ядосани?
— Не, бяха притеснени. Аз бях ядосан.
Усмивката на Норта беше скована, почти предпазлива.
— Дойде тук, за да ме убиеш ли, братко?
Вейлин срещна открито погледа му.
— Знаех, че няма да ми позволиш да те върна.
— Прав си. И сега какво?
Вейлин посочи медальона на гърдите на Норта и му направи знак да му го даде. Норта се поколеба за миг, после го свали през главата си и му го подхвърли.