След това беше Кейнис, който прие с кимане пожеланията за късмет на Вейлин и скочи безмълвно през борда. След още малко дойде ред на Норта, който успяваше да укроти очевидното си притеснение със сериозни усилия.
— Учителю, ако не се върна, бих искал да кажете на баща ми…
— Нямаш баща, Сендал. Скачай.
Норта преглътна гневния си коментар и след миг колебание се хвърли във водата.
— Сорна, ти си.
Вейлин се замисли дали нарочно е оставен последен, така че да му се наложи да измине най-голямо разстояние. Приближи се до парапета, намести тетивата на лъка и притегна каишките на колчана, така че да не откачи във водата. Постави две ръце на перилата и се приготви да скочи.
— Няма да помагаш на другите, Сорна — каза Солис. На останалите не беше давал такива нареждания. — Гледай да се прибереш, а нека те да се притесняват за себе си.
— Учителю? — Вейлин се намръщи.
— Чу ме. Каквото и да стане, съдбата им е в техните си ръце, не в твоите. — И кимна към реката. — Тръгвай.
Беше ясно, че няма да каже друго, така че Вейлин се хвана за парапета и се преметна. Падаше с краката надолу.
Вода беше стряскащо студена.
Той потисна моментната паника, зарита с крака и излезе на повърхността. Пое си въздух и заплува към брега, който внезапно му се стори доста по-далеч отпреди малко. Когато излезе от водата, баржите го бяха отминали и продължаваха да се отдалечават. Стори му се, че инструктор Солис все така седи до парапета и го гледа, но не можеше да е сигурен.
Свали лъка и прокара пръсти по тетивата, за да изцеди водата. Инструктор Чекрил казваше, че влажната тетива е безполезна като куче без крака. Огледа стрелите, за да се убеди, че водата не е проникнала през промазаната кожа на колчана, и намести ножа на кръста си. Огледа сенчестата зеленина. Знаеше, че трябва да върви на юг, но когато се стъмнеше, щеше да му е по-трудно. Ако искаше да следва съвета на Кейнис, щеше да му се наложи да се катери по дървета, за да търси звездата, а това не беше особено приятно нощем.
За щастие изпитанието се провеждаше лятно време, но Вейлин започваше да чувства хлад след плуването. Инструктор Хутрил ги беше научил, че най-добрият начин да се изсушат без огън е като тичат. Защото топлината на тялото ще изпари водата от дрехите. Вейлин затича равномерно, като се стараеше да не спринтира — знаеше, че енергията ще му е необходима по-нататък. Скоро се озова сред сумрака на гората и откри, че инстинктивно оглежда сенките. Навик, придобит по време на продължителното ловуване и спотайване. Спомни си думите на инструктор Хутрил: „Умният враг се крие в сенките и пази тишина.“ Вейлин потисна тръпките и продължи да тича.
Изкара така следващия час: поддържаше стабилно темпо и не обръщаше внимание на засилващата се болка в краката. Речната вода беше заменена от пот и хладното усещане изчезна. Той коригираше посоката с моментни погледи към слънцето и се бореше с усещането, че времето тече по-бързо, отколкото трябва. Идеята, че ще го изгонят с шепа монети и че няма да има къде да отиде, беше едновременно плашеща и неразбираема. Имаше кратко и кошмарно видение как се появява на прага на баща си, стиснал жалките монети, и моли да го приберат. Успя да изхвърли тези мисли и продължи да тича.
След като измина около пет мили, седна на един дънер да си поеме дъх и да пийне вода. Зачуди се как ли се справят другарите му. Дали тичат като него, или се лутат, загубени в гората. „Няма да помагаш на другите.“ Това предупреждение ли беше, или заплаха? Естествено, гората криеше опасности, но нищо, което да застраши прекалено калените в продължение на месеци момчета от Ордена.
Помисли още малко, не откри отговори, затвори манерката и се огледа. И замръзна.
Вълкът клечеше на десетина метра и го оглеждаше любопитно с ярките си зелени очи. Беше много голям, със сиво-сребриста козина. Вейлин не беше попадал толкова близо до вълк. Край града се срещаха много рядко и се мяркаха само като подскачащи из сутрешната мъгла силуети. Беше поразен от размера на животното и очевидната мощ, която излъчваха мускулите под козината. Вълкът наклони глава и отвърна на погледа му. Вейлин не изпитваше страх. Инструктор Хутрил им беше казал, че историите за вълци, нападащи овчарчета и крадящи бебета, са измислици. „Вълкът няма да ви закачи, ако и вие не го закачате.“ Но въпреки това животното си беше голямо, а очите…
Вълкът клечеше, неподвижно и тихо, а лекият ветрец разрошваше сребристосивата му козина. Вейлин усети, че в сърцето му се размърдва нещо ново.