„Подарък. Има много неща, за които да ти благодаря, и това е единственият начин да изразя благодарността си.“
Вечерта изядоха заедно два заека, с които Норта се бе върнал от лова, и развличаха Села с по-смешните истории от времето си в Ордена. Странно, но историите им се струваха остарели, като че ли бяха двама дядовци, които говорят за някогашните времена. На Вейлин му хрумна, че сега за Норта Орденът е част от миналото — той беше продължил напред, Вейлин и братята му вече не бяха част от неговото семейство. Сега той си имаше Села — Села и другите Надарени, сгушени в своите руини.
— Знаеш, че не е безопасно да оставате тук — каза той на Села. — Лонаките няма да търпят твоята котка вечно. Освен това рано или късно аспект Тендрис ще прати по-силна експедиция, за да разреши загадката на зова място.
Тя кимна и ръцете ѝ се раздвижиха в светлината на огъня.
„Скоро ще трябва да си тръгнем. Можем да потърсим други убежища.“
— Ела с нас — предложи Норта. — В края на краищата ти имаш по-голямо право да се присъединиш към тази чудата компания.
Вейлин поклати глава.
— Мястото ми е в Ордена, братко. Знаеш го.
— Знам, че в бъдещето ти няма друго освен войни и убийства, ако останеш с тях. А и какво мислиш, че ще направят, като разкрият тайната ти?
Вейлин сви рамене, за да скрие неудобството си. Разбира се, Норта беше прав, но убеждението му си оставаше непоклатимо. Въпреки бремето на многото тайни и кръвта, която бе пролял, въпреки копнежа си по Шерин и сестрата, която никога нямаше да познава, знаеше, че мястото му е в Ордена.
Поколеба се, преди да изрече онова, което знаеше, че трябва да каже сега; тайната бе пазена прекалено дълго и вината тегнеше върху него.
— Майка ти и сестрите ти са в Северните предели — каза той на Норта. — Кралят е намерил място за тях там след екзекуцията на баща ти.
Лицето на Норта бе неразгадаемо.
— Откога го знаеш?
— От Изпитанието на меча. Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам. Чувам, че Върховен лорд Ал Мирна бил толерантен към други вярвания в земите си. Може би ще намерите убежище там.
Норта се взря в огъня с напрегнато лице. Села го прегърна през раменете и отпусна глава на гърдите му. Лицето му омекна и той я погали по косата.
— Да, трябваше да ми кажеш — каза Норта на Вейлин. — Но ти благодаря, че ми го казваш сега.
Няколко деца изтичаха със смях от мрака и се струпаха около Норта.
— Приказка! — завикаха те. — Приказка! Приказка!
Норта се опита да ги укроти с думите, че е твърде уморен, но те започнаха да го тормозят още повече, докато накрая не отстъпи.
— Каква приказка?
— За битки! — извика едно момченце и всички насядаха около огъня.
— Без битки — настоя едно момиченце, в което Вейлин позна уплашеното ококорено дете от лагера. — Битките са скучни. Страшна приказка! — Качи се в скута на Села и се сгуши в ръцете ѝ.
Другите деца подеха вика и Норта им махна да млъкнат, а на лицето му се изписа престорена сериозност.
— Добре, нека е страшна приказка. Само че — той вдигна пръст — това не е приказка за деца със слаби сърца или слаби мехури. Това е най-страховитата и ужасна история и когато свърша, може да проклинате името ми, задето съм ви я разказал. — Гласът му се снижи до шепот и децата се приведоха по-близо, за да уловят думите му. — Това е приказката за Копелето на вещицата…
Вейлин добре знаеше тази стара приказка; за обладана от Мрачното вещица от едно ренфаелско село, която подмамила местния ковач да легне с нея и от съюза им се родило злокобно създание с формата на човешко момче, което било орисано да донесе разруха на селото и смърт на баща си. Намираше този избор на приказка за странен, тъй като тя често се използваше, за да предупреждава за опасностите, криещи се в Мрачното, но децата слушаха в захлас с ококорени очи, докато Норта подемаше историята.
— В най-мрачната част на най-мрачната гора в стария Ренфаел, още преди времето на Кралството, се издигало едно село. В това село живеела вещица, хубава за окото, но със сърце по-черно и от най-черната нощ…
Вейлин се надигна тихо и тръгна през притъмнелите руини към главния лагер. Подозрителни очи се взираха в него от импровизираните заслони. Получи няколко предпазливи кимвания за поздрав, но никой от Надарените не го заговори. „Те знаят, че съм един от тях — помисли си той. — Но пак се боят от мен.“ Продължи към сградата, където се бе събудил тази сутрин — мястото, което Норта бе нарекъл библиотека. Слабо огнено сияние се носеше през вратата и той се позабави отвън за момент, за да се увери, че не се чуват гласове. Искаше да поговори насаме с Харлик, някогашния библиотекар.