— АСПЕКТИТЕ ЗНАЯТ ЛИ?
Харлик се сви разтреперан в хватката му и изломоти панически, като пръскаше слюнка:
— Разбира се, че знаят. Те знаят всичко.
Спомените го заляха като вълна, когато думите на Харлик достигнаха до съзнанието му. Промяната в очите на инструктор Солис, когато за първи път му каза: „Някога бяха седем“; мигът на страх у аспект Елера при същите думи; как се бяха спогледали със Солис, след като им разказаха за Мрачните способности на Едноокия. И знанието в очите на аспект Арлин. „Глупак ли съм? — зачуди се той. — Че не видях това? Аспектите лъжат Правоверните от векове.“
Пусна Харлик и се върна при огъня. От книгите вече бе останала почти само пепел, кожените подвързии лежаха сгърчени и овъглени сред жаравата.
— Другите Надарени не знаят, нали? — попита той. — Не знаят какъв си.
Харлик поклати глава.
— Ти имаш някаква мисия тук.
— Не мога да ти кажа нищо повече, братко. — Гласът на Харлик беше напрегнат, но решителен. — Моля те, не ме питай.
— Както желаеш, братко. — Вейлин отиде до входа и се взря в огрените от луната руини. — Ще съм ти благодарен, ако пропуснеш да споменеш за оцеляването на брат Норта, когато докладваш на своя аспект.
Харлик сви рамене.
— Брат Норта не е моя грижа.
— Благодаря ти.
Броди из руините с часове и спомените се лееха като бурен поток през главата му. „Те са знаели, през цялото това време. Знаели са.“ Не можеше да реши дали объркването му се дължи на измяната, или на нещо по-дълбоко. „Аспектите въплъщават добродетелите на Вярата. Те са Вярата. Ако са излъгали…“
— Наистина ми се иска да дойдеш с нас. — Вейлин вдигна очи и видя Норта, седнал върху голям отломък от паднала статуя. Трябваше му миг, за да разпознае в каменния къс мраморната глава на брадат мъж. Върху лицето му бе изписан дълбок размисъл. Със сигурност е бил някое от светилата на града, увековечен в камък. Дали е бил философ или крал? Може би бог. Вейлин се облегна на челото на статуята и прокара длан по оронените от времето вежди. Който или каквото и да е бил, вече беше забравен. Сега не бе нищо повече от голяма каменна глава, чакаща столетията да я превърнат в прах в един град, където не бе останал никой, за да помни името на този човек.
— Аз… не мога — каза накрая на Норта.
— Вече не изглеждаш толкова сигурен.
— Може би не съм. Но дори и така, има много неща, които трябва да знам. Ще намеря отговорите само в Ордена.
— Отговори на какво?
„Нещо се надига. Заплаха, опасност, нещо, което застрашава всички ни. Чувствам го от дълго време, макар че едва сега го осъзнавам.“ Вейлин остави думите неизречени. Норта вече си имаше нов път, ново семейство. Споделянето само щеше да го обремени.
— Всички търсим отговори, братко — каза той. — Макар че ти, изглежда, си открил своите.
— Така е. — Норта скочи от статуята и протегна меча си. — Трябва да вземеш и това освен талисмана. То ще подсили доказателството ти.
— Може да ти потрябва. Пътят до Северните предели ще е дълъг и опасен. Тези хора ще имат нужда от закрилата ти.
— Има и други форми на закрила. Вече пролях достатъчно кръв. Възнамерявам да изживея остатъка от дните си, без да отнемам друг живот.
Вейлин взе меча.
— Кога тръгвате?
— Няма смисъл да чакаме зимата. Но може да се окаже трудно да убедим останалите. Някои от тях са прекарали тук години. — Изражението му бе странно смутено. — Аз не убих мечката.
— Какво?
— По време на Изпитанието на пущинака. Не я убих. Заслонът, който построих, рухна от вятъра. Скитах се из снега отчаян и зъзнещ. Намерих пещера и си помислих, че Покойните са ме отвели до убежище. За нещастие мечката, която живееше там, не обичаше посетители. Гони ме в продължение на мили, чак до ръба на една канара. Успях да се хвана за един клон, но мечката нямаше този късмет. Все пак ме държа сит известно време.
Вейлин се засмя и този звук отекна странно сред руините, някак си не на място.
— Проклет лъжец.
Норта се ухили.
— След лъка това е най-големият ми талант. — Усмивката му повехна. — Ще ми липсваш, а също и другите. Но не мога да кажа, че съжалявам за Военачалника.
Върнаха се в лагера, подхраниха с дърва гаснещия огън и в продължение на часове говориха за Ордена и за братята си. Когато Норта най-сетне се прибра в заслона, който делеше със Села, Вейлин легна и се зави с плаща си: знаеше, че на сутринта ще се събуди рано и ще си тръгне, без да се сбогува. Причината изникна в ума му точно преди да се унесе в сън: „Искам да остана.“