Спря се пред един мъж, който някога бе известен като Галис Катерача, а сега бе сержант Галис от Трета рота. Галис го поздрави с отсечено козируване.
— Милорд!
— Имаш нужда от бръснене, сержант.
Галис се ухили. Това беше стара шега, той винаги изглеждаше небръснат.
— Да се приготвим ли за кавалерия, милорд?
Вейлин хвърли поглед през рамо. Мракът още забулваше пейзажа, но тътенът се усилваше.
— Да, сержант.
— Надявам се, че са по-лесни за убиване от лонаките.
— Скоро ще разберем.
Мина в тила, където Джанрил Норин чакаше, хванал юздите на Плюй в нервните си ръце, като гледаше да стои колкото може по-надалеч от прословутите със своята злоба зъби. Плюй изпръхтя, когато Вейлин се приближи, и му позволи да го яхне без обичайното раздразнено трепване. Винаги се държеше така преди битка — по някаква причина предстоящото насилие, изглежда, го успокояваше. Каквито и недостатъци да имаше като покорно ездитно животно, през последните четири години се бе доказал като страховит боен кон.
— Проклета кранта — каза Вейлин и го потупа по шията. Плюй изцвили силно и почна да рие с копито песъчливата почва. Беше понесъл тежко неудобството да пътува затворен през Еринейско море и сега сякаш се радваше на простора и обещанието за битка.
Наблизо бяха спрели петдесет конни разузнавачи начело с мускулест млад брат със слабо красиво лице и яркосини очи. Щом видя Вейлин, Френтис му се усмихна със стиснати устни и вдигна ръка за поздрав. Вейлин кимна в отговор и потисна връхлетялото го чувство за вина. „Трябваше да намеря начин да му спестя това.“ Само че нямаше как да задържи Френтис в Кралството, новоутвърденият брат с вече прочути умения бе прекалено ценно допълнение към полка.
Джанрил Норин бързо яхна коня си и се приближи.
— Дай сигнал да се подготвят за кавалерия — нареди Вейлин.
Тръбата прозвуча бързо, три къси изсвирвания, последвани от едно дълго. Редиците се разшаваха, докато мъжете посягаха към металните звезди, които носеха на коланите си. Това беше идея на Кейнис, от времето, когато лонаките бяха започнали да нападат патрулите на полка, яхнали яките си дребни кончета. Тогава металните звезди бяха свършили забележително добра работа, толкова добра, че лонаките зарязаха тази тактика, но дали щяха да подействат сега срещу алпиранците?
Тътенът в мрака секна. Вейлин вече ги виждаше — дълга редица конници, едва забележими в предутринната светлина. Дъхът на животните излизаше на пара в хладния въздух сред проблясването на голи саби и върхове на копия. Една бърза сметка на броя им с нищо не подобри настроението му.
— Трябва да са доста над хиляда, милорд — каза Джанрил. В силния му мелодичен глас личеше напрежението от чакането. През последните четири години той многократно се бе доказвал като храбър войник, но чакането преди началото на касапницата може да смути и най-силното сърце.
— По-скоро две хиляди — изсумтя Вейлин. — И това са само тези, които виждаме. — Две хиляди или повече обучени кавалеристи срещу хиляда и двеста души пехота. Съотношението не беше добро. Вейлин погледна през рамо към дюните, надявайки се, че върховете на копията на Кралската гвардия изведнъж ще се покажат над пясъка. Ездачите, които бе пратил при Военачалника, трябваше вече да са стигнали, макар че той се съмняваше дали Ал Хестиан ще гори от желание да му прати помощ. Враждебността на този човек не отслабваше, блестеше в очите му всеки път, когато Вейлин имаше нещастието да се намира в негово присъствие, също като назъбения стоманен шип, който сега Военачалникът носеше на мястото на ръката си. „Нима ще загуби една война само за да ме види мъртъв?“
Редицата алпирански конници спря, проблясвайки в сумрака, докато се престрояваха за атака. Чуваше се самотен глас, който крещеше заповеди или окуражителни думи, и конниците му отговориха с всеобщ рев:
— ШАЛМАШ!
— Това означава „победа“, милорд — каза Джанрил. Пот бе оросила горната му устна. — Шалмаш. Срещал съм някой и друг алпиранец навремето.
— Добре е да го знам, сержант.
Алпиранците вече се движеха, отначало в тръс, после ускориха до лек галоп. Приближаваха се в три редици, в добър боен ред, всеки мъж с ризница, островръх шлем и бял плащ. Дисциплината им бе впечатляваща, нямаше нито един конник, който да не си е на мястото, и строят им се движеше напред със строго спазвана крачка. Вейлин рядко бе виждал по-добро изпълнение, дори Кралската конна гвардия трудно би могла да го повтори извън парадния плац. Когато разстоянието се скъси до двеста крачки, се раздадоха нови викове и зов на тръби и ездачите препуснаха в атака с насочени копия, приведени напред. Прецизността на строя им се наруши, превърна се в маса от конска плът и стомана, която се носеше с грохот към полка като гигантски брониран юмрук.