Вейлин спря, за да прецени ефекта от атаката. Наблизо Френтис пронизваше с меча си един свален от коня алпиранец, а останалите разузнавачи си пробиваха път през гъмжилото, като сечаха наляво и надясно, макар че той зърна и три трупа в сини плащове сред касапницата. Погледна към ротата на брат Иниш и забеляза, че редиците им са укрепнали и линията им се е изправила, след като натискът на алпиранците бе загубил мощ.
Предупредителен вик откъм Френтис привлече вниманието му обратно към битката. Атакуваше го още един алпиранец, с протегната сабя. После внезапно се катурна от седлото, когато добре насочена стрела откъм дюните го порази в гърдите. Конят му обаче продължи напред, облещил очи от паника и страх, и се вряза странично в Плюй. Силата на удара събори и двамата на земята.
Плюй се изправи бързо с яростно пръхтене, като риташе и хапеше виновния кон, а после подгони ужасеното животно, когато то побягна. Вейлин изведнъж откри, че избягва решителните мушкания на сабята на един алпиранец, яхнал сив жребец, и парира отчаяно, докато Френтис не се пъхна между двамата, за да посече мъжа.
— Чакай, братко! — извика той през врявата и дръпна юздите, за да скочи от седло то. — Вземи моя кон.
— Стой в седлото! — извика в отговор Вейлин и посочи към високото знаме в центъра на алпиранската войска. — Продължавай да сечеш!
— Но, братко…
— ВЪРВИ!
Като чу неумолимата нотка в гласа му, по-младият брат се поколеба, но после неохотно се отдалечи и бързо бе погълнат от хаоса на битката.
Вейлин се огледа и видя, че Джанрил също е останал без коня си, който лежеше мъртъв наблизо. На бедрото на менестрела имаше порезна рана и той се подпираше на знамето на полка, като сечеше непохватно към всеки алпиранец, който се приближи. Вейлин изтича при него, избягвайки копията, и метна нож към лицето на един ездач, който надигна сабята си да посече менестрела. Онзи залитна със стоманеното острие, забито в бузата му.
— Джанрил! — Вейлин го улови, преди да падне, и забеляза бледата му кожа и болката, изписана на лицето му.
— Моите извинения, милорд — промълви Джанрил. — Не съм толкова бърз ездач като вас…
Вейлин го дръпна настрани, когато един алпиранец замахна с копието си надолу, и върхът му разора земята. Вейлин разсече копието на две, а после почти разполови крака на ездача с обратния си замах. Сграбчи юздите на коня му, за да го спре, докато алпиранецът рухваше с писък. Успокои, доколкото можа, паникьосаното животно и вдигна Джанрил на гърба му.
— Връщай се на брега — заповяда. — Намери сестра Гилма. — Плесна коня по хълбока с меча си, за да ги отпрати. Менестрелът се люшкаше обезпокоително, когато се понесоха през хаоса от плът и метал.
Вейлин сграбчи знамето и го заби в земята. Емблемата с ястреба заплющя на силния утринен вятър. „Пази знамето — помисли си той и се усмихна иронично. — Също като в Изпитанието на мелето.“
На двайсетина крачки от себе си видя внезапно раздвижване в алпиранските редици, мъжете дръпнаха юздите, за да извъртят конете си настрани: един ездач върху великолепен бял жребец се промушваше напред, като им махаше със сабята да му разчистят път и крещеше заповеди. Носеше бял емайлиран нагръдник, украсен със злато, със сложна кръгла шарка, повтаряща колелото върху знамето, което продължаваше да се вее в центъра на алпиранската войска. Нямаше шлем и брадатото му маслинено лице бе изкривено от ярост. Странно, но хората около него изглеждаха решени да го спрат, един даже посегна да сграбчи юздите на коня му, само че се дръпна в раболепна почит, щом мъжът в бяло му кресна нещо. Продължи напред в лек галоп, спря за кратко, за да насочи предизвикателно сабята си към Вейлин, а после пришпори коня си в атака.