Вейлин изчака, свел ниско меча, в добре балансирана стойка, дишаше бавно и равномерно. Мъжът в бяло връхлиташе озъбен, с горяща в очите ярост. „Гняв — спомни си Вейлин урока на инструктор Солис отпреди години. — Гневът ще те погуби. Човек, който атакува подготвен противник с гняв, е мъртъв преди да нанесе първия удар.“
Както винаги Солис беше прав. Този мъж с бляскавата си бяла броня и великолепния си кон, този доблестен, изпълнен с гняв мъж, вече бе мъртъв. Храбростта му, оръжията му, бронята му не означаваха нищо. Той се беше погубил в мига, когато бе започнал атаката си.
Това бе един от най-рискованите уроци, които бяха усвоили от лудия стар инструктор Ренсиал: как да се справиш със стремглава атака от противник на кон. „Когато сте спешени, ездачът има само едно предимство срещу вас — беше им казал мъжът с безумния поглед на плаца за тренировки преди години. — Конят. Ако махнете коня, той си е човек като всички останали.“ И през следващия час ги бе гонил из плаца на своя жребец, опитвайки се да ги стъпче. „Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте! — крещеше непрестанно с пискливия си лудешки глас. — Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте!“
Вейлин изчака сабята на мъжа в бяло да се доближи на една ръка от него, а после се дръпна вдясно, хвърли се покрай гърмящите копита, претърколи се на колене, завъртя меча и посече единия заден крак на коня. Кръвта го окъпа, конят изцвили от болка и рухна на земята. Мъжът в бяло се освободи от мятащото се животно, а Вейлин прескочи падналия кон, мечът му отби сабята настрани, а после посече надолу и емайлираният нагръдник се разцепи от силата на удара. Мъжът в бяло се строполи, изкашля кръв и умря.
Алпиранците спряха.
Просто спряха. Вдигнатите им саби се поколебаха, после увиснаха безсилно надолу. Атакуващите ездачи дръпнаха юздите и се втренчиха потресени. Всеки алпиранец, който можеше да види тази сцена, просто спря да се бие и се взря във Вейлин и трупа на мъжа в бяло. Някои още зяпаха, докато бяха покосени от стрели или съсечени от Вълчите бегачи на Вейлин.
Вейлин погледна трупа. Разсеченото златно колело върху окървавения нагръдник блестеше мътно в разпукващата се зора. „Може би е бил важен човек?“
— Ерухин Махтар! — Думите бяха изречени от един останал без кон алпиранец, който се препъваше наблизо, стиснал ранената си ръка, а по окървавеното му лице се стичаха сълзи. В тона му имаше нещо отвъд гняв или обвинение, такова дълбоко отчаяние, каквото Вейлин рядко бе чувал. — Ерухин Махтар! — Думи, които Вейлин щеше да чува хиляди пъти в идните години.
Раненият се приближи с олюляване и Вейлин се приготви да го зашемети с ефеса на меча, в края на краищата мъжът беше невъоръжен. Само че онзи не се опита да го нападне, мина препъвайки се покрай него, свлече се до трупа на мъжа в бяло и захленчи като дете.
— Ерухин аст форгалан! — зави той. Вейлин с ужас видя как мъжът извади от колана си нож и без колебание сряза собственото си гърло. Просна се върху трупа в бяло, а кръвта бликаше неудържимо от раната му.
Това самоубийство като че ли разруши магията, сковала алпиранците, и от редиците им се надигна внезапен свиреп рев. Всички очи бяха вперени във Вейлин, саби и копия се насочиха напред, мъжете се раздвижиха и започнаха да се струпват около него. Убийствена омраза бе изписана върху всяко лице.
Раздаде се звук като от хиляди чукове, удрящи по хиляди наковални, и алпиранските редици се загърчиха отново. Вейлин видя хора, размятани във въздуха от сблъсъка с онова, което ги бе връхлетяло изотзад. Алпиранците се помъчиха да обърнат конете си и да посрещнат новата заплаха, но бе прекалено късно — клин от лъскава стомана вече разсичаше войската им.
Едър мъж, облечен в броня от главата до петите и яхнал висок черен жребец, си проби път през редиците на алпиранците, а боздуганът му свистеше, отнемайки живота както на хора, така и на коне. Зад него още стотици воини в стомана сееха опустошение, дълги мечове и боздугани се издигаха и спускаха със смъртоносна свирепост. Разярените алпиранци се сражаваха бясно, не един рицар изчезна под тъпчещите копита, но не разполагаха нито с численост, нито със стомана, за да устоят на такава атака. Скоро битката свърши. Всички алпиранци бяха мъртви или ранени. Никой не побягна.
Едрият мъж на черния жребец окачи боздугана на седлото си, приближи се в тръс до Вейлин и вдигна наличника си. Видя се широко обветрено лице, което се отличаваше с два пъти чупения си нос и очи, заобиколени от бръчици от възрастта.