Вейлин се поклони официално.
— Васален лорд Терос.
— Лорд Вейлин. — Васалният лорд на Ренфаел огледа касапницата и се засмя високо. — Бас ловя, че никога не си се радвал толкова да видиш ренфаелец, нали, момче?
— Така е, милорд.
Един висок млад рицар спря коня си до васалния лорд. Красивото му лице беше оцапано с пот и кръв, а тъмносините му очи изгледаха Вейлин с ясна, но неизречена злоба.
— Лорд Дарнел — поздрави го Вейлин. — Позволете да изкажа моите благодарности и благодарностите на хората ми към вас и баща ви.
— Значи още си жив, а, Сорна? — отвърна младият рицар. — Кралят поне ще е доволен.
— Дръж си езика, момче! — сопна се лорд Терос. — Моите извинения, лорд Вейлин. Момчето винаги си е било глезено. Аз лично виня майка му за това. Роди ми трима сина и само този не беше мъртвороден, Вярата да ми е на помощ.
Вейлин видя как ръцете на младия рицар трепват върху дръжката на меча и как бузите му почервеняват от гняв. „Още един син, който мрази баща си — помисли си. — Често се среща.“
— Ако ме извините, милорд. — Той се поклони отново. — Трябва да се погрижа за хората си.
Тръгна обратно към брега, като прекрачваше мъртвите и умиращите, докато утринното слънце изгряваше над окървавената земя. Посегна да извади пак синия камък, вдигна го така, че слънчевата светлина да заиграе по повърхността му, и се замисли за деня, когато кралят бе настоял да му то даде, деня, когато лорд Дарнел го бе намразил, деня, когато принцеса Лирна бе плакала.
„Денят, в който кръвната песен замлъкна.“
— Син камък, подправки и коприна — промълви тихо той.
2.
Включването на ренфаелските рицарски турнири в Летния панаир беше сравнително скорошно нововъведение, но бързо бе спечелило популярност сред хората. Тълпата зарева одобрително на някакъв особено зрелищен сблъсък, докато Вейлин си пробиваше път към кралската шатра с качулка, спусната над лицето, за да му спести неудобството от разпознаването. На терена един рицар излетя от седлото сред дъжд от трески, а противникът му хвърли строшеното си копие на тълпата.
— Ето един високомерен копелдак, който няма да стане отново! — отбеляза някакъв червендалест мъж и това накара Вейлин да се зачуди дали хората харесват зрелището на битката, или шанса да видят осакатяването на богаташите.
Стражите на входа на шатрата го удостоиха с по-дълбок поклон, отколкото изискваше рангът му, и хвърлиха само бегъл поглед на кралското пълномощно, което им показа. Почти без забавяне отметнаха платнището и го поканиха да влезе. Беше се върнал от Севера само преди два дни, но легендата за уж голямата му победа над лонаките вече бе плъзнала нашир и надлъж.
След като му взеха оръжията, го отведоха до кралската ложа, където той не се изненада да завари принцеса Лирна, сама.
— Братко — поздрави го тя с усмивка и му протегна ръка да я целуне. Той се смути за миг, защото принцесата не бе правила такова нещо досега; това беше знак за благоволение, с какъвто хората се удостояваха рядко, и се правеше пред събралото се население на столицата. Въпреки това Вейлин падна на едно коляно и притисна устни към кокалчетата на пръстите ѝ. Плътта ѝ беше по-топла, отколкото очакваше, и той се ядоса на себе си, че усещането му хареса.
— Ваше височество — каза той, като се изправи; опитваше се да говори спокойно, но не му се получи съвсем. — Бях призован да се явя пред баща ви…
Тя махна с ръка.
— Ще дойде. Изглежда, е забутал някъде любимия си плащ. Напоследък не излиза без него. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли?
Той седна и насочи вниманието си към рицарския турнир. Две групи се събираха в двата края на полето, по около трийсет души във всяка. Едната развяваше карирано червено-бяло знаме с орел, а другата — знаме с червена лисица на зелен фон.
— Мелето е кулминацията на ренфаелския турнир — обясни принцесата. — Червената лисица е знамето на барон Хюлин Бандерс, това е онзи с ръждясалата броня, някога главен поддръжник на васален лорд Терос. Орелът принадлежи на лорд Дарнел, наследника на васалния лорд. Явно мелето ще уреди отдавнашна вражда между двамата. — Тя взе бял копринен шал от близката масичка. — Помолиха ме да дам това на простака, когото сметна за по-свиреп от останалите. Явно гледката на едри мъже в метални костюми, които се пребиват до безсъзнание, би трябвало да разтупти женското ми сърце.
— Рядко погрешна идея, ваше височество.
Тя се обърна към него и се ухили.