— Каквато едва ли би минала на теб, братко.
— Надявам се, че не. — Той загледа как двете групи се строиха, размениха си поздрави, а после се устремиха една срещу друга в пълен галоп, размахали мечове и боздугани. Срещнаха се с такъв трясък на метал и конска плът, че и Вейлин, и принцесата трепнаха. Последвалата битка представляваше хаос от падащи рицари и звън на оръжия. Вейлин знаеше, че се предполага рицарите да удрят само с плоското на остриетата, но повечето като че ли пренебрегваха това правило и той видя поне три облечени в стомана фигури да лежат неподвижно сред мелето.
— Значи това е битка — отбеляза Лирна.
— Нещо такова.
— Е, какво мислиш за него? За наследника на васалния лорд.
Вейлин видя как лорд Дарнел стовари дръжката на меча си върху шлема на един противник и онзи се свлече на разровената земя с кръв, бликаща изпод наличника.
— Бие се добре, ваше височество.
— Макар и не толкова добре като теб, сигурна съм. И не притежава нищо от твоята прозорливост или почтеност. Жените ще лягат с него заради влиянието и богатството му, не от любов. Мъжете ще го следват за плата или заради дълг, не от привързаност. — Тя млъкна и на лицето ѝ се изписа леко раздразнение. — А баща ми си мисли, че от него ще излезе чудесен съпруг за мен.
— Сигурен съм, че баща ви иска най-доброто…
— Баща ми иска да раждам деца. Иска дворецът да се изпълни с врещенето на отрочета на Ал Ниерен, до едно носещи кръвта на ренфаелския васален лорд. Последният печат на неговия съюз. След всичко, което съм направила в служба на това кралство, баща ми все още вижда в мен само свиня за разплод.
— Катехизисът на единението е ясен, ваше височество. Никой, нито мъж, нито жена, не може да бъде венчан против волята си.
— Моята воля. — Тя се засмя горчиво. — С всяка отминала година, през която не се омъжвам, волята ми се руши все повече. Ти имаш меча, ножовете и лъка си. Моите единствени оръжия са умът ми, лицето ми и обещанието за власт, което лежи в утробата ми.
Откровеността на този разговор беше смущаваща. Къде беше напрежението, знанието за споделена вина? „Не забравяй — предупреди се той. — Не забравяй каква е тя. Какво направихме.“ Забеляза как очите ѝ следят лорд Дарнел в мелето, измерващи, преценяващи, видя как тя едва скрива отвратената усмивка, напираща на устните ѝ.
— Ваше височество — каза той. — Съмнявам се, че сте уредили тази среща, за да искате мнението ми за човек, за когото нямате намерение да се омъжвате. Може би имате нова теория за мен?
— Ако имаш предвид Клането на аспектите, боя се, че мнението ми си остава непроменено. Макар че открих нов фактор. Кажи, чувал ли си за Седмия орден?
Тя наблюдаваше зорко лицето му и Вейлин знаеше, че ще усети, ако излъже.
— Това е приказка. — Той сви рамене. — Или по-скоро легенда. Някога имало орден на Вярата, посветен на изучаването на Мрачното.
— Значи не вярваш в него?
— Оставям историята на брат Кейнис.
— Мрачното. — Принцесата произнесе думата предпазливо. — Интригуваща тема. Всичко това са суеверия, разбира се, но се появяват с ужасно постоянство в историческите документи. Ходих във Великата библиотека и поисках всички книги по темата, с които разполагат. Това предизвика известен смут, защото се оказа, че повечето от старите томове са били откраднати.
Вейлин се сети как брат Харлик хвърляше книги в огъня в разрушения град.
— И каква е връзката между тази легенда и Клането на аспектите?
— За това злополучно събитие се носят много истории. Заех се да събера всички, които мога — дискретно, разбира се. Историите са предимно безсмислици, преувеличения, които растат с всеки преразказ, особено що се отнася до теб, братко. Знаеш ли, че си ликвидирал с една ръка десет убийци, всичките въоръжени с магически остриета, които пият кръвта на падналите?
— Не бих казал, че си го спомням, ваше височество.
— И аз се съмнявах. Тези приказки може да са пълни глупости, но споделят една обща черта: всяка от тях е обагрена с елемент на Мрачното, а по-шантавите включват споменавания на Седмия орден.
Въпреки цялата си предпазливост той не можеше да отрече остротата на ума ѝ. Това, което по-рано бе смятал за обикновено лукавство, беше само частица от един значителен интелект. Много пъти през последните три години се бе чудил за смисъла на признанието на Харлик в разрушения град, опитваше се да събере в едно различните късчета информация. Но нищо не се получи: привидното предателство на аспектите към Правоверните, силата на Едноокия, познатият глас на онова, което живееше зад очите на Хентес Мустор. Колкото и да се опитваше, не съзираше връзка. Непрестанно имаше чувството, че нещо се спотайва извън обсега му, някакво дълбоко разкритие, до което дори кръвната песен не можеше да стигне. „Но дали принцесата може? И ако може, дали бих могъл да ѝ доверя това знание?“ Идеята да ѝ се довери бе абсурдна, разбира се. Но дори ненадеждните могат да са полезни.