— Кажете, ваше височество — рече той. — Защо един човек, посветен на учението, ще прочете една книга и веднага след това ще я хвърли в огъня?
Тя се намръщи озадачено.
— Това има ли връзка?
— Щях ли да ви питам, ако нямаше?
— Не. Съмнявам се, че би ме питал нещо, ако не се налага.
На полето броят на рицарите, които продължаваха да се бият, се бе стопил до около дузина. Сега лорд Дарнел си разменяше удари с барон Бандерс; сковаността на ръждясалата броня на барона явно не бе голяма пречка за яростта му.
— Ако такъв човек е наистина посветен на учението — продължи принцесата, като че ли изобщо не бе изричала предишния си коментар, — за него изгарянето на книга би изглеждало ужасно престъпление. И преди са били горени книги; известна е историята за крал Лакрил Лудия, който веднъж направил клада от всички книги във Варинсхолд и обявил всеки поданик, който може да чете, за нелоялен и заслужаващ екзекуция. За щастие Шестият орден го свалил от власт скоро след това. Както и да е, в лудостта на Лакрил е имало известна мъдрост. Ценността на една книга се крие в знанието, което съдържа, а знанието винаги е опасно.
— Значи изгарянето на книгата премахва опасността от това знание.
— Може би. Казваш, че този човек бил начетен. Колко начетен?
Вейлин се поколеба, обзет от нежелание да сподели името.
— Някога е бил учен във Великата библиотека.
— Значи извънредно начетен. — Тя присви устни. — Знаеш ли, че аз никога не чета книга два пъти? Не ми е нужно. Помня идеално всяка дума.
Тонът ѝ беше толкова небрежен, че Вейлин разбра, че това не е проста хвалба.
— Значи един човек със същата способност няма да има нужда да пази някоя книга, опасна книга. След като я е прочел, той вече притежава знанието.
Тя кимна.
— Може би този човек се е опитвал да съхрани това знание, не да го унищожи.
„Значи такава е била мисията на Харлик. Откраднал е книгите за Мрачното от Великата библиотека. Унищожил ги е, за да скрие знанието в тях, като първо ги е прочел, за да го съхрани и защити. Но защо?“
— Няма да ми кажеш, нали? — попита принцесата. — Кой е бил той. Къде си го намерил.
— Това е само една любопитна случка, на която станах свидетел…
— Знам, че уважението ми към теб не е взаимно, братко. Знам, че нямаш високо мнение за мен. Но моето мнение за теб винаги се е основавало на факта, че не ме лъжеш. Твоята истина може да е сурова, но винаги е истина. А сега ми кажи истината, моля те.
Той срещна очите ѝ и остана поразен, като видя в тях да блестят сълзи. „Дали са истински? Възможно ли е?“
— Не знам дали мога да ви вярвам — каза ѝ простичко. — Някога ние двамата направихме нещо ужасно…
— Не знаех! — прошепна тя яростно. Приведе се към него, а тонът ѝ бе настойчив. — Линден дойде при мен със своята шантава идея за експедиция в Мартиш. Баща ми ми нареди да благословя начинанието му. Не съм давала на Линден никакви обещания, обичах го, но както сестра обича брат си. Само че той ме обичаше по-силно от всякаква сестра и чу в думите ми онова, което искаше да чуе. Кълна ти се, че не знаех истинските замисли на баща си. В края на краищата ти също заминаваше с него, а знаех, че не си способен на убийство. — Сълзите потекоха от очите ѝ, оставяйки дири по съвършения овал на лицето ѝ. — Аз направих собствени проучвания, Вейлин. Знам, че не си го убил, знам, че си му спестил ужасен край. Казвам ти тези истини, защото сега трябва да ми повярваш. Трябва да се вслушаш в думите ми. Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.
— Какво ще поиска?
— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — разнесе се силен глас. Властен глас. Кралски глас. Вейлин не беше виждал Янус повече от година и откри, че се е състарил още повече, бръчките по лицето му са станали по-дълбоки, повече сиво прошарва медната му грива, а прегърбването на раменете му е по-забележимо. Но въпреки това бе запазил кралския си глас. Двамата станаха и се поклониха, внезапно осъзнали тишината, легнала върху тълпата.
— Дъщеря на кралската линия на Ал Ниерен — продължи кралят. — Принцеса на Обединеното кралство и втора наследница на трона. — Една тънка, покрита със старчески петна ръка се подаде изпод хермелиновата му роба и посочи към полето под тях. — Забравяш задълженията си.