Безпокойството на Вейлин се усили. „Не може да си мисли за това.“
— Искате да подмамите тази търговия към нашите пристанища ли? — осмели се да предположи.
Старецът поклати глава.
— Нашите пристанища са само няколко и освен това са прекалено малки. Твърде много бури връхлитат бреговете ни и сме твърде далеч на север, за да привлечем толкова търговия. Ако го искаме, трябва да си го вземем.
— Ваше величество, не съм добре запознат с историята, но не мога да си спомня случай нашето Кралство или някоя от васалиите да е била застрашена от алпиранско нашествие или дори разбойнически набег. Между нашите народи не се е проливала кръв. В Катехизисите се казва, че войната е оправдана само ако трябва да се защити земята, животът или Вярата ни.
— Алпиранците са богопоклонници, нали? Цяла империя, която отрича Вярата.
— Вярата може да бъде само драговолно приета, не и наложена насила, особено пък върху една империя.
— Но те кроят планове да въведат боговете си тук, да подкопаят нашата Вяра. Техните шпиони са навсякъде, замаскирани като търговци, шепнат отричащи думи, оскверняват нашата младеж с Мрачни ритуали. И през цялото време армията им расте, а императорът им строи все повече кораби.
— В това има ли нещо вярно?
Кралят се усмихна лекичко, бухалските му очи блестяха.
— Ще има.
— Очаквате цялото Кралство да повярва на тази нелепост?
— Хората винаги вярват в онова, в което искат, независимо дали е истина, или не. Спомни си Клането на аспектите, всички онези Отричащи и заподозрени за Отричащи, които бяха изтребени в бунтовете само въз основа на слухове. Дай на хората подходящата лъжа и те ще ѝ повярват.
Вейлин изгледа мълчаливо краля — каляската трополеше по калдъръмените улици на северния квартал — и осъзнаването бе смразяващо. „Тук няма никаква измама, той наистина смята да го направи.“
— Какво искате от мен, ваше величество? Защо споделяте това с мен?
Кралят разпери костеливите си ръце.
— Имам нужда от меча ти, разбира се. Трудно бих могъл да тръгна на война без най-прочутия воин в Кралството, нали? Какво ще си помисли простолюдието, ако откажеш да понесеш меча на Вярата срещу Империята на Отричащите?
— Очаквате да започна война срещу народ, с който нашето кралство няма вражда, въз основа на лъжи?
— И още как.
— И защо да го правя?
— Верността е твоята сила.
Лицето на Линден Ал Хестиан, придобиващо мраморна белота, докато кръвта изтича от среза на шията му…
— Верността е още една лъжа, която използвате, за да въвлечете непредпазливите в кроежите си.
Кралят се намръщи. Отначало изглеждаше ядосан, после се изсмя.
— Ама разбира се. А ти за какво мислиш, че служи кралският сан? — Веселието му бързо угасна. — Забравяш за сделката, която сключихме. Аз заповядвам, а ти изпълняваш. Помниш ли?
— Вече наруших тази сделка, ваше величество. В Мартиш не направих каквото ми заповядахте.
— И все пак Линден Ал Хестиан още си е в Отвъдното, погубен от твоя нож.
— Той страдаше. Исках да сложа край на мъките му.
— Да, много удобно. — Кралят махна раздразнено с ръка, явно отегчен от темата. — Няма значение, ти сключи сделка. Ти си мой, Млади ястребе. Тази твоя връзка с Ордена е само въображаема, знаеш го не по-зле от мен. Аз заповядвам, ти изпълняваш.
— Не и с Алпиранската империя. Не и без по-добра причина от изчерпването на синия камък.
— Отказваш ли ми?
— Да. Екзекутирайте ме, ако трябва. Няма да изнасям речи в своя защита. Но до гуша ми дойде от кроежите ви.
— Да те екзекутирам ли? — Янус се изсмя пак, още по-силно. — Колко благородно, особено след като напълно съзнаваш, че не мога да направя подобно нещо, без да предизвикам бунт сред простолюдието и война с Вярата. Пък и мисля, че дъщеря ми ме мрази достатъчно и без това.
Изведнъж кралят дръпна настрани кадифеното перденце, закриващо прозореца, и лицето му грейна.
— А, пекарната на вдовицата Норна. — Почука пак по стената и изрече високо с кралския си глас: — СПРИ!
Слезе от каляската, като отказа с махване на ръка помощта на двамата войници от конната гвардия, които ги ескортираха. Ухили се на Вейлин почти като пораснало дете.
— Ела с мен, Млади ястребе. Най-хубавите пасти в града, а може би и в цялата васалия. Угоди на прищявката на един старец.
Пекарната на вдовицата Норна беше топла и изпълнена с миризмата на прясно изпечен хляб. Щом видя краля, тя бързо излезе иззад тезгяха — висока пълна жена със зачервени от горещината бузи и поръсена с брашно коса.