Вейлин не каза нищо.
— Чудя се дали всички истории за вас са верни? — продължи тя. — Сега като ви видях, си мисля, че е възможно. — Изчака той да заговори и се размърда неловко, когато не получи отговор. — Вдовицата доста се бави с тези нейни сладки.
— Сладките няма да дойдат — каза ѝ Вейлин. — И нямам никакви въпроси. Той те остави тук, за да те убия.
Срещна очите ѝ и за първи път видя в тях истинска емоция: страх.
— Вдовицата Норна без съмнение е веща в потайното отърваване от трупове — продължи той. — Предполагам, че през годините той е водил тук немалко нищо неподозираща глупаци. Глупаци като нас двамата.
Очите ѝ се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към него. Устата ѝ се присви, преглъщайки предизвикателствата и провокациите. Тя знаеше, че не може да се бори с този човек.
— Аз не съм беззащитна.
— Имаш нож в корсажа и още един отзад на кръста. Предполагам, че иглата в косата ти също е доста остра.
— Служих добре и вярно на крал Янус в продължение на пет години…
— На него не му пука. Знанието, което притежаваш, е твърде опасно.
— Имам пари…
— На мен не ми трябват богатства. — Кесията със синия камък висеше тежко на колана му. — Изобщо.
— Е… — Тя се отдръпна от масата и остави ръцете си да паднат край тялото, надигна полите си, за да покаже разтворените си колене, а върху устните ѝ заигра още една полуусмивка, не по-искрена от първата. — Поне ми окажи любезността да ме чукаш преди това, а не след това.
Смехът замря върху устните му. Той извърна поглед и стисна ръце върху масата.
— От моя страна не те заплашва нищо, но не и от негова. Трябва да напуснеш града, а ако можеш и Кралството. И никога не се връщай.
Тя бавно се надигна и тръгна предпазливо към вратата. Посегна към дръжката, скрила другата си ръка зад гърба, без съмнение стискаше ножа. Завъртя дръжката и спря.
— Баща ви е извадил късмет със син си, милорд.
После изчезна, а вратата се затвори бавно на зле смазаните си панти.
— Аз нямам баща — промълви тихо Вейлин на празната стая.
3.
Навътре от алпиранския бряг шубраците отстъпваха място на обширна пустиня, брулена от силен южен вятър, който вдигаше пясъчни вихрушки и ги носеше над дюните като духове. Армията се придържаше към края на пустинята и напредваше към Унтеш в колона, дълга над две мили. На Вейлин тя му напомняше за голяма змия, като онази, която бе видял веднъж как се измъкна от клетката си на един кораб от Далечния запад — беше се изтегнала по цялата палуба, а люспите ѝ блестяха на слънцето също като копията на Кралската гвардия сега.
Стоеше на едно каменисто възвишение на няколко мили пред главната колона и пиеше от манерката си. Наблизо Плюй дъвчеше оскъдните листа на един пустинен храст. Френтис и разузнавачите му, или каквото бе останало от тях след битката на брега, се бяха настанили на лагер до възвишението и наблюдаваха източния хоризонт.
Вейлин се замисли за битката преди два дни, за мъжа в бяло и групата, дошла да моли за тялото му, четирима мъже със сурови лица от Имперската гвардия, които изникнаха от пустинята и настояха да видят Военачалника. Ал Хестиан излезе да ги посрещне на кон, следван от светилата на армията. Устрои официална церемония, която алпиранците пренебрегнаха — останаха на седлата. Тъкмо четеше кралската прокламация за анексиране на трите града Унтеш, Линеш и Марбелис, когато един от гвардейците го прекъсна по средата на изречението — добре сложен мъж с посивяла коса, който говореше почти идеално езика на Кралството:
— Спести си дърдоренето, северняко. Дойдохме за тялото на Ерухин. Дайте ни го или ни убийте, няма да си тръгнем без него.
Хладнокръвието на Ал Хестиан му изневери и лицето му пламна от гняв.
— Какъв е този Ерухин?
— Мъжът в бяло — каза Вейлин. Не го бяха поканили да се присъедини към преговорите, но той все пак бе спрял коня си в края на групата: знаеше, че Военачалникът няма да иска да прави сцена, като го отпрати, не и в такъв светъл момент като първата му среща с врага. — Ерухин, нали? — попита той гвардееца.
Очите на мъжа се впиха в него, огледаха го от главата до петите и проучиха лицето му.
— Ти ли беше? Ти ли го уби?
Вейлин кимна. Озъбен, един от другите гвардейци изтегли наполовина сабята си, преди сивокосият да го спре със сурова заповед.
— Кой беше той? — попита Вейлин.
— Името му бе Селиесен Макстор Алуран — отвърна гвардеецът. — Ерухин, или Надеждата на вашия език. Избраният наследник на императора.