— Татко! — Наблизо стоеше висок младеж с деликатни черти, лицето му бе сковано от смущение. Носеше униформата на капитан от Двайсет и седми кавалерийски полк, върху нагръдника му трепкаше перо от врана, а на гърба си носеше дълъг меч със син камък на дръжката. На колана си носеше волариански къс меч. — Врагът — каза Алуциус Ал Хестиан и кимна към напредващата през равнината войска, — изглежда, не смята да си губи времето.
Вейлин очакваше Военачалникът да избухне, но вместо това той изглеждаше почти огорчен. Преглътна гнева си, издул ноздри от раздразнение. Хвърли един последен отровен поглед на Вейлин и се отдалечи, за да застане под собственото си знаме — елегантна алена роза в контраст с характера на собственика си, — а личната му стража от Черни ястреби се сключи около него, като хвърляше подозрителни погледи на заобикалящите ги Вълчи бегачи. Двата полка хранеха силна неприязън един към друг и когато се срещаха в столицата, най-често превръщаха кръчмите и улиците в бойно поле. Вейлин много се стараеше да ги държи далече едни от други по време на прехода.
— Чака ни тежък и горещ ден, милорд — каза Алуциус и Вейлин долови насиления хумор в гласа му. Беше разочарован да открие, че Алуциус е приел назначение в полка на баща си: надяваше се младият поет да е видял достатъчно кръв във Високата твърд. През годините оттогава се срещаха рядко, разменяха си любезности в двореца, когато кралят го повикаше там за някоя безсмислена церемония. Знаеше, че Алуциус си е възвърнал дарбата, че сега творбите му се четат нашир и надлъж и младите жени жадуват за компанията му. Но тъгата още се спотайваше в очите му, отпечатък от видяното във Високата твърд.
— Нагръдникът ти трябва да е по-стегнат — каза му Вейлин. — И можеш ли изобщо да изтеглиш това нещо от гърба си?
Алуциус се усмихна, макар и малко насила.
— Вечният учител, а?
— Защо си тук, Алуциус? Баща ти ли те накара?
Фалшивата усмивка на поета повехна.
— Всъщност баща ми каза, че трябва да си остана при драсканиците и благородните курветини. Понякога си мисля, че на него дължа уменията си с думите. Както и да е, убедих го, че една хроника на славната му кампания, написана от най-прочутия млад поет на Кралството, силно ще увеличи благосъстоянието на семейството ни. Не бери грижа за мен, братко. Забранено ми е да се отдалечавам на повече от една ръка разстояние от него.
Вейлин погледна към приближаващата се алпиранска армия, с безчетните знамена на кохортите им, издигащи се от множеството като гора от коприна, и с надигащата се какофония от тръбите и бойните им песни.
— В тази битка няма да има безопасно място — каза той и кимна към късия меч на кръста на Алуциус. — Помниш ли още как се използва това?
— Упражнявам се всеки ден.
— Добре, стой близо до баща си.
— Ще стоя. — Алуциус му протегна ръка. — За мен е чест да служа отново с теб, братко.
Вейлин стисна ръката му по-силно, отколкото възнамеряваше, погледна го в очите и повтори:
— Стой близо до баща си.
Алуциус кимна, пусна една последна смутена усмивка и тръгна към групата на Военачалника.
„Планове в плановете — заключи Вейлин, размишлявайки върху думите на лорд Ал Хестиан. — Янус му обещава моята смърт в замяна на победа. Аз спасявам сестра си, а Военачалникът получава възмездие за сина си.“ Опита се да пресметне колко ли сделки и измами трябва да е въртял кралят, за да ги докара на тези брегове. Настоятелните искания към васален лорд Терос да доведе толкова много от най-добрите си рицари. Незнайната цена, договорена с мелденейците, за да прекарат армията през морето. Зачуди се дали Янус някога изпуска от поглед паяжината, която тъче, дали паякът понякога губи някоя от нишките си, но самата идея за това бе абсурдна. Янус можеше да забрави кроежите си не повече, отколкото принцеса Лирна да забрави прочетените от нея думи. Замисли се пак за аспекта, за заповедите, които бе получил, и как, въпреки цялата си сложност, паяжината на стареца се оказваше напълно безсмислена.
— ЕРУХИН МАХТАР!
Викът се надигна от всеки човек в полка; достатъчно силен, за да стигне до ушите на напредващите алпиранци, достатъчно силен, за да бъде чут през собствените им песни и призиви.
— ЕРУХИН МАХТАР! — Мъжете размахаха алебардите си и стоманата заблестя на слънчевата светлина, докато продължаваха да крещят думите, на които ги бяха научили. — ЕРУХИН МАХТАР! — От върха на хълма Джанрил размахваше знамето на прът, висок двайсет стъпки, и тичащият вълк се къдреше на вятъра така, че се виждаше от цялата равнина. — ЕРУХИН МАХТАР!