Вдясно се надигна облак прах, когато алпиранската конница се събра за контраатака срещу фланга на Кралската гвардия. Военачалникът съзря опасността и сигналчиците му трескаво заразмахваха флагчетата, за да вкарат в действие собствената му кавалерия. Спретнатите редици на конниците от Кралската гвардия се раздвижиха и се вдигна още прах, докато маневрираха, за да посрещнат алпиранците. Нестройният зов на сто тръби възвести началото на атаката и десет хиляди коня се втурнаха срещу напредващите алпирански кавалеристи, за да се сблъскат с грохот с тях. През праха можеше да се зърне кипящото меле, мъже и коне падаха и се надигаха сред трясъка на оръжия, а после облакът се сгъсти толкова, че вече нямаше как да се прецени накъде върви схватката, макар да бе ясно, че атаката на алпиранците е спряна. Пехотинците на Кралската гвардия продължаваха безпрепятствено настъплението си и дясната част на алпиранската линия започна да се огъва под натиска.
Който и да командваше алпиранската войска, със закъснение започна да прегрупира силите си: прати останалите резерви от пехотата да подсилят разпадащата се линия и пет кохорти се втурнаха напред да спрат устрема на Кралската гвардия. Но вече бе прекалено късно — алпиранският строй поддаде и се разкъса и Кралската гвардия се изля през пролуката, за да нападне съседните алпиранци в тил. За няколко минути цялата линия се разпадна под натиска. Тъй като не бе човек, който пропуска възможностите, Военачалникът хвърли в боя рицарите на васален лорд Терос. Масата от брони и конска плът премина с гръм през останките от алпиранския десен фланг, после се извъртя, като сееше смърт сред алпиранците, които продължаваха да се стичат в подножието на хълма въпреки кумбраелския дъжд от стрели.
Алпиранската линия отляво започна да рухва, щом войниците видяха опустошението, на което са подложени другарите им при хълма. Паниката обзе една кохорта и целият ѝ състав си плю на петите въпреки заповедите на командирите. Кралската гвардия се устреми в пролуката, още кохорти побягнаха и цялата линия се разпадна. Скоро хиляди алпиранци се отдалечаваха тичешком през равнината, като вдигаха облак прах, толкова висок, че затъмни слънцето и хвърли сянка върху битката.
На склона пред Вейлин оцелелите алпиранци най-после правеха опити да избегнат обединената ярост на дъжда от стрели и атаката на ренфаелските рицари. Твърде изтощени, за да бягат, някои просто си тръгнаха с клатушкане, стиснали раните си или забитите в телата им стрели; бяха прекалено капнали дори за да се защитават, когато рицарите пришпориха конете си сред тях и развъртяха боздугани и мечове. Тук-там някои групички продължаваха да се бият, островчета на упорита съпротива сред океана от стомана и коне, но скоро бяха надвити. Нито един човек не стигна на меч разстояние от върха и Вълчите бегачи не загубиха нито един войник.
Вдясно все по-растящият прашен облак говореше за нестихващата ярост на алпиранската кавалерия и Военачалникът заповяда на ротите на Ордена да се включат в мелето. Братята в сини плащове скоро бяха погълнати от праха и само след минути алпиранските ездачи започнаха да се появяват, галопирайки на запад, а по устите и хълбоците на конете им течеше пяна. От хилядите конници, опитали се да пробият фланга на Кралската гвардия, бяха оцелели само няколкостотин.
Вейлин хвърли поглед нагоре към бледия диск на слънцето, обагрен в червено от праха. „Ще станеш свидетел на смъртоносна жътва под кърваво слънце…“ Думи от един сън, изречени от призрака на Нерсус Сил Нин. Мисълта, че знамението от съня може да е свързано с бъдещето му, остави в гърдите му неприятен мраз. Изстиващото тяло в снега, тялото на някой, когото бе обичал, някой, когото бе убил…
— В името на Вярата! — възкликна Дентос до него, взираше се в гледката пред тях със смесица от благоговение и отвращение. — Никога не съм виждал такова нещо.
— И не очаквай да видиш пак — отвърна Вейлин. Тръсна глава, за да прогони остатъците от съня. — Това, с което се сблъскахме днес, бяха само обединените гарнизони от северния бряг. Когато истинската армия на императора дойде на север, съмнявам се, че ще ни предоставят толкова лесен триумф.
4.
Домът на губернатора в Унтеш се намираше на върха на живописен хълм, издигащ се над пристанището, където мачтите на потопената търговска флота на града стърчаха от водата като гора. Градините на имението изобилстваха от маслинови горички, статуи и редици акациеви дървета. За тях се грижеше малка армия от градинари, които бяха продължили да изпълняват без прекъсване ежедневните си задължения, след като Военачалникът се настани там. Останалата част от прислугата бе реагирала по подобен начин: вършеха си работата с безмълвна сервилност, която обаче с нищо не облекчаваше несигурността на Военачалника. Охраната му наблюдаваше прислужниците с навъсена бдителност и храната му беше опитвана по два пъти, преди да се поднесе на трапезата му. Нямото подчинение на прислугата като цяло се споделяше от повечето жители на града. Имаше малко неприятности, когато няколко десетки ранени войници, оцелели от сражението, което стана известно като Кървавия хълм, предприеха хаотична атака на главната порта, докато през нея влизаха първите полкове от Кралската гвардия, и срещнаха предсказуемия си край. Но в по-голямата си част алпиранците бяха бездейни, явно по заповед на своя губернатор, който, преди да изпие отрова заедно със семейството си, бе издал прокламация, в която нареждаше да не се оказва съпротива. Явно тъкмо той бе командвал алпиранските части при Кървавия хълм и след като бе осъзнал, че вече има достатъчно кръв на съвестта си, бе решил да не се изправя пред своите богове с още нещо, което да натежи на везните против него.