Настъпи миг на неловко мълчание, лицата на някои от присъстващите показваха изненада или объркване, но принц Малциус бе първият, който изрече на глас опасенията си.
— Значи аз трябва да стоя тук, докато Кралската гвардия се отправя към още по-голяма опасност?
— Решението не е мое, ваше височество. Крал Янус ми даде изрични заповеди преди да отплаваме. Имам ги и в писмен вид, ако искате да се убедите.
Принцът стисна зъби и Вейлин видя как се мъчи да обуздае гнева и унижението си. След малко заговори отново, с едва прикрито презрение:
— Очаквате лорд Вейлин да превземе един град само с осем хиляди души?
— Зле защитен град според всичките ни сведения — контрира Военачалникът. — И съм сигурен, че такава задача е по силите на прославен командир като лорд Вейлин.
Граф Марвен се прокашля няколко пъти, лицето му беше почервеняло. По нилсаелски обичай главата му бе обръсната до сива четина, която заедно със златната обица, която носеше на обезобразеното си ляво ухо, му придаваше вид на престъпник — нещо, по което си приличаше с повечето от хората си.
— Милорд — обърна се той към Ал Хестиан. — Не искам да проявя неуважение към лорд Вейлин, но трябва да посоча, че рангът ми…
— Рангът не е важен, когато срещу него имаме способности и опит — прекъсна го Военачалникът. — Лорд Вейлин се е сражавал в много битки и ги е печелил, докато вие, струва ми се, сте водили схватки единствено с разбойнически банди, каквито изобилстват по пътищата на вашата васалия.
Граф Марвен се намръщи, но си замълча въпреки очевидния си гняв.
— Не мога да повярвам — обади се принц Малциус, — че баща ми би одобрил този план.
— Крал Янус възложи командването на армията на мен, ваше височество. — Тонът на Ал Хестиан звучеше любезно, но в него ясно личеше неприязънта му към принца.
Спорът продължи, като ставаше все по-гръмогласен. Вейлин мълчеше и обмисляше изложения план. Предвид казаното от Солис превземането на града можеше да не се окаже голям проблем, но удържането му бе съвсем друга работа. Досега никой не бе споменал за алпиранските сили, които сигурно вече маршируваха на север, без съмнение в значително количество, а Линеш се намираше в най-далечния край на главния път през хълмовете, опасали пустинята от изток, и почти със сигурност щеше да е първата цел на алпиранците, преди да се обърнат към Марбелис, а присъствието на Убиеца на Надеждата там само усилваше изкушението. Да се нарече уязвима позиция би било силно омаловажаване и Военачалникът отлично знаеше това.
„Той се отървава от съперник за славата — помисли си Вейлин. — Знае, че алпиранците ще се хвърлят срещу Линеш с цялата си мощ, за да си отмъстят на Убиеца на Надеждата, и по този начин редиците им ще оредеят, докато в същото време той ще спечели вечна слава, като завземе Марбелис и го защитава срещу обсада. И като ме прави толкова уязвим, дава на алпиранците чудесна възможност да му осигурят отмъщението, за което копнее.“ Намръщи се, спомнил си указанията на аспекта. „Уязвим… Далеч от главната част на армията, далеч от толкова много любопитни очи. Примамлива мишена…“
— Мисля, че планът е отличен — заяви весело Вейлин, с което спря зараждащия се скандал.
Принц Малциус се взря с ужас в него.
— Милорд?
— Военачалник Ал Хестиан е принуден да прави трудни избори. Но никой не може да се усъмни в стратегическия му талант след скорошната ни победа. Не бива да губим вяра в него. Аз с радост ще приема възложената ми задача и — той се поклони почтително на Ал Хестиан — благодаря на Военачалника за тази чест.
— Предполагам, че виждаш капана в това?
Вейлин отвърза юздите на Плюй от стълба и го изведе на чакълестия път, без да поглежда Солис.
— Напоследък виждам много неща, учителю.
— Братко — поправи го Солис. — Или брат-командир, ако е нужно. Дните, в които ме наричаше „учителю“, си отидоха отдавна.
— И все пак — Вейлин провери подпругата и изтупа праха от хълбока на Плюй — на мен ми се струва, че е било вчера.
— Вече не си дете, братко. Цупенето не подобава на един Меч на Кралството.
Вейлин се завъртя към него, гняв се надигна в гърдите му. Солис срещна погледа му, без да отстъпи. Той бе един от малцината, които никога нямаше да се страхуват от него. Вейлин знаеше, че би трябвало да се радва на компанията на такъв човек, но Изпитанието на меча тегнеше над тях като проклятие.