— Брат Кейнис реквизира старите помещения на линешката Търговска гилдия — обясни сестра Гилма, като притисна ръка към челото му и провери пулса на китката му. — Всички пътища в града водят към пристанището, а сградата стоеше празна, така че изглеждаше добър избор за щаб. Твоето куче не мирясваше, докато не го пуснахме вътре. И сега стои тук и не излиза.
Вейлин изсумтя и облиза пресъхналите си устни.
— Колко дълго?
Ясносините ѝ очи го изгледаха предпазливо за момент, а после тя отиде до масата, наля в една чаша зеленикава течност и разбърка в нея някакъв бял прах.
— Пет дни — каза, без да се обръща. — Загуби много кръв. Всъщност повече, отколкото мислех, че човек може да загуби и да оцелее. — Изкиска се горчиво, но щом се обърна, на устните ѝ пак играеше неизменната ѝ ведра усмивка. Поднесе чашата към устата му. — Изпий това.
Микстурата имаше горчив, но не и неприятен вкус, и той усети как умората му се разсейва почти мигновено. „Пет дни.“ Не ги бе почувствал изобщо, у него нямаше никакъв остатъчен спомен за сънища или бълнувания. „Пет изгубени дни. Заради какво?“ Още чуваше гласа, другата кръвна песен — слаб, но настойчив зов. Неговата собствена песен ѝ отвръщаше, видението на мраморния блок и длетото още бе ярко в съзнанието му. Думите на Села в разрушения град му се изясниха. „Има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“
— Трябва да… — Той се надигна и се опита да отметне завивките.
— Не! — Тонът на Гилма не допускаше никакъв спор, а пухкавата ѝ ръка го бутна обратно в мекотата на леглото. Вейлин откри, че няма сили да се съпротивлява. — В никакъв случай. Ще лежиш тук и ще си почиваш, братко. — Тя дръпна завивките нагоре и ги затъкна сигурно под брадичката му. — В града е спокойно. Брат Кейнис държи здраво нещата в свои ръце. Няма нищо, което да изисква вниманието ти.
Отстъпи назад и — като никога — лицето ѝ бе напълно сериозно.
— Братко, имаш ли някаква представа какво ти се случи?
— Никога не си виждала такова нещо, а?
Тя поклати глава.
— Не, никога. Когато някой кърви, трябва да има рана, порязване, увреждане, нещо. При теб няма и помен от нараняване. Някой оток в мозъка, който би могъл да предизвика такова кървене, би те убил, но ти си още жив. Сред хората плъзна шантавият слух, че губернатор Аруан се е опитал да те убие с Мрачно проклятие или нещо такова. Наложи се Кейнис да постави стража на дома му и да бичува няколко души, преди да кротнат.
„Бичуване? — помисли Вейлин. — На мен никога не ми се е налагало да ги бичувам.“
— Не знам, сестро — отвърна ѝ честно. — Не знам защо стана.
„Само знам какво го предизвика.“
Минаха още два дни преди сестра Гилма да го пусне, макар и със строги предупреждения да не се пресилва и да пие поне по един литър вода дневно. Вейлин свика капитаните на съвет на бойниците над портата, откъдето можеха да наблюдават как върви укрепването на града. Вдигаше се плътен облак прах, докато мъжете се трудеха да направят рова около града по-дълбок и да поправят занемарените стени.
— Като свършим, ще бъде дълбок петнайсет стъпки — каза Кейнис за рова. — Засега сме стигнали до девет. Работата по стените върви по-бавно, в тази малка армия няма много опитни зидари.
Вейлин изплю прах от пресъхналото си гърло и отпи вода от манерката.
— Колко време? — попита той; мразеше отпадналия си глас. Знаеше, че видът му не вдъхва много увереност, имаше сенки под очите от умора, а лицето му беше ужасно бледо и влажно. Виждаше тревогата в очите на братята си и несигурността на граф Марвен и другите командири. „Чудят се дали съм годен да командвам. И може би с основание.“
— Поне още две седмици — отвърна Кейнис. — Ще върви по-бързо, ако наберем работна ръка от града.
— Не. — Тонът на Вейлин бе категоричен. — Ако ще управляваме това място, трябва да спечелим доверието на хората. Което едва ли ще стане, ако им тикнем лопати в ръцете и ги накараме да превиват гръб.
— Моите хора са дошли тук да се бият, милорд — обади се граф Марвен. Тонът му бе небрежен, но Вейлин забелязваше пресметливостта в погледа му. — Копаенето не е работа за войници.
— Аз пък бих казал, че е точно работа за войници, милорд — отвърна Вейлин. — Що се отнася до битките, ще получат предостатъчно от тях в близко бъдеще. Кажете на всички, които се оплакват, че имат моето разрешение да си тръгнат, до Унтеш са само шейсет мили пустиня. Може би оттам ще успеят да хванат кораб за дома.