Връхлетя го вълна от умора и той се подпря на бойниците, за да скрие нестабилността на краката си. Започваше да открива, че бремето на командването, с всичките му дребни грижи за съюзници и подчинени, става все по-досадно. Раздразнението му се усилваше от настойчивостта на кръвната песен, зовяща го към гласа и мраморния блок, за който той знаеше, че се намира някъде в града.
— Не ви ли е добре, милорд? — попита натъртено граф Марвен.
Вейлин устоя на желанието да фрасне нилсаелеца в мутрата и се обърна към Брен Антеш, набития мъж, който командваше кумбраелските стрелци. Той бе най-мълчаливият сред капитаните, почти не говореше по време на срещи и си тръгваше пръв, когато Вейлин ги разпуснеше. Лицето му винаги изразяваше предпазливост и беше ясно, че нито иска, нито се нуждае от тяхното одобрение или приемане. Каквото и негодувание да изпитваше, че служи под командването на човек, все още наричан от кумбраелците Мрачния меч, то бе добре прикрито.
— Ами вашите хора, капитане? — полита Вейлин. — Някакви оплаквания от тежката работа?
Изражението на Антеш си остана непроменено, докато отговаряше с думи, които Вейлин заподозря, че са цитат от Десетокнижието:
— Честният труд ни приближава към любовта на Световния отец.
Вейлин изсумтя и се обърна към Френтис.
— Някаква вест от патрулите?
Френтис поклати глава.
— Нищо, братко. Всички подстъпи към града остават чисти. Няма разузнавачи, нито шпиони в хълмовете.
— Може би все пак са се отправили към Марбелис — предположи лорд Ал Кордлин, командир на Тринайсети пехотен полк, известен като Сините свраки заради небесносините пера, изрисувани върху нагръдниците им. Беше здравеняк, но малко нервен; ръката му още висеше в клуп през врата, след като я бе счупил при Кървавия хълм, където бе загубил една трета от хората си в свирепата битка на десния фланг. Вейлин подозираше, че той не жадува особено за предстоящата битка, и не можеше да го вини.
Обърна се към Кейнис.
— Как вървят нещата с губернатора?
— Сътрудничи ни, но не е особено доволен. Засега държи населението кротко, изнесе реч пред търговската гилдия и градския съвет, в която ги призоваваше да запазят спокойствие. Казва, че съдилищата и данъчните работят толкова добре, колкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Търговията спадна, разбира се. Повечето алпирански кораби отплаваха, когато се разчу, че сме превзели града, а останалите отказват да плават и заплашват да подпалят корабите си, ако се опитаме да ги завземем. Воларианците и мелденейците обаче побързаха да се възползват от тази възможност. Цените на подправките и коприната се повишиха значително, което означава, че в Кралството вероятно са се удвоили.
Лорд Ал Трендил, командир на Шестнайсети полк, нададе приглушено раздразнено сумтене. Вейлин бе забранил на армията да участва в местната търговия, страхувайки се от обвинения в корупция, и по този начин бе разочаровал горчиво няколкото благородници под свое командване, които имаха пари за харчене и усет към печалбата.
— Ами складовете за храна? — попита той, като предпочете да не обръща внимание на Ал Трендил.
— Фрашкани са догоре — увери го Кейнис. — Храната стига поне за двумесечна обсада, а ако се разпредели внимателно, и за повече. Водният запас на града идва главно от кладенци и извори между стените, така че не е много вероятно да страдаме от недостиг.
— При положение че жителите на града не ги отровят — отбеляза Брен Антеш.
— Прав сте, капитане. — Вейлин кимна на Кейнис. — Сложи стража на основните кладенци. — Изправи снага и откри, че замайването му е отминало. — Ще се срещнем пак след три дни. Благодаря ви за вниманието.
Капитаните се оттеглиха и Кейнис и Вейлин останаха сами на бойниците.
— Добре ли си, братко? — попита Кейнис.
— Малко съм уморен, нищо повече. — Взря се в неизбродната пустиня. Хоризонтът трептеше от мараня. Вейлин знаеше, че един ден ще погледне натам и ще види алпиранска войска. Единственият въпрос бе колко време ще им е нужно да пристигнат. Дали щяха да му дадат достатъчно отсрочка, за да се справи със задачата си?
— Мислиш ли, че Ал Кордлин може да е прав? — подхвърли предпазливо Кейнис. — Военачалникът трябва вече да е обсадил Марбелис, а той е най-големият град на северното крайбрежие.
— Убиецът на Надеждата не е в Марбелис — каза Вейлин. — Военачалникът е съставил добре плановете си, ще разполага със свобода на действие в Марбелис, докато императорската армия се разправи с нас. Не бива да храним никакви илюзии.