— Ще ги удържим — рече Кейнис с пълна увереност.
— Оптимизмът ти ти прави чест, братко.
— Кралят има нужда този град, за да осъществи плановете си. Ние правим само първата крачка от едно славно пътешествие към по-велико Обединено кралство. С времето завладените от нас земи ще се превърнат в пета васалия, обединена под покровителството и водачеството на крал Янус и неговите наследници, освободена от невежеството на своите суеверия и потисничеството на императора. Трябва да издържим.
Вейлин се помъчи да открие някаква ирония в думите на Кейнис, но долови само познатата му сляпа преданост към краля. Не за първи път се изкуши да опише на брат си в пълни подробности срещите си с Янус: чудеше се дали неговата вярност към стареца би оцеляла, щом узнае за истинската му природа. Но както винаги се въздържа. Верността бе основополагаща в живота на Кейнис, той се загръщаше в нея като защита срещу многото несигурности и лъжи, които изобилстваха в службата им към Вярата. Вейлин така и не бе успял да разбере защо Кейнис е толкова предан, но не му се нравеше да го лишава от плаща му, колкото и илюзорен да беше.
— Разбира се, че ще издържим — увери го той с мрачна усмивка, като си мислеше: „А дали това ще е от значение за някого е съвсем друг въпрос.“
Тръгна към стълбището отзад.
— Ще взема да пообиколя града, още почти нищо не съм видял от него.
— Ще повикам няколко стражи, не бива да вървиш сам по улиците.
Вейлин поклати глава.
— Не се тревожи, братко. Не съм чак толкова отслабнал, че да не мога да се защитя.
Кейнис все още изпитваше неувереност, но кимна неохотно.
— Както желаеш. А… — добави, когато Вейлин тръгна да слиза по стълбите. — Губернаторът поиска да пратим лечител в дома му. Явно дъщеря му се е разболяла, а на местните лекари им липсват нужните умения, за да ѝ помогнат. Тази сутрин пратих сестра Гилма. Може би тя ще успее да ни спечели известна благосклонност.
— Е, ако някой може да го направи, това е тя. Ще предадеш ли на губернатора най-добрите ми пожелания относно дъщеря му?
— Разбира се, братко.
Жената, която отвори вратата на каменоделската работилница, го изгледа с нескрита враждебност, гладкото ѝ чело се смръщи, а тъмните ѝ очи се присвиха, докато изслушваше поздрава му. Изглеждаше малко под трийсетте, дългата ѝ черна коса бе вързана на конска опашка, а кожената престилка, покриваща слабичката ѝ фигура, беше оцапана с прах. Иззад нея се носеха ритмичните удари на метал по камък.
— Добър ден, госпожо — каза той. — Моля да ми простите за натрапничеството.
Тя скръсти ръце и отговори рязко нещо на алпирански. От тона ѝ Вейлин предположи, че не го кани да влезе и не му предлага чай с лед.
— Аз… казаха ми да дойда тук — продължи той. Острият ѝ поглед с нищо не издаваше дали го е разбрала, а устата ѝ бе стисната в сурова линия и не отронваше нито дума.
Вейлин огледа почти пустата улица, зачуден дали не е изтълкувал погрешно видението. Но кръвната песен беше толкова неумолима, тонът ѝ — толкова сигурен, докато го насочваше през улиците, и заглъхна едва когато стигна до тази врата под табелата с изрисувани длето и чук. Той устоя на импулса да нахълта вътре и се насили да пусне една усмивка.
— Искам да поговорим по работа.
Тя се намръщи още повече и заговори със силен акцент, но напълно разбираемо:
— Северняците нямат работа тук.
Вейлин долови слабия шепот на кръвната песен и чукането от вътрешността на работилницата секна. Мъжки глас извика нещо на алпирански и жената направи раздразнена гримаса, преди да се втренчи във Вейлин и да отстъпи встрани.
— Свещени неща има тук — каза му, докато той влизаше. — Боговете ще те прокълнат, ако крадеш.
Работилницата беше просторна, с висок таван и покрит с мраморни плочи под. През прозорците на тавана се лееше слънчева светлина и огряваше пространство, пълно със статуи. Големината им варираше: някои бяха високи по стъпка-две, други — в естествени размери, а една беше висока поне десет стъпки и изобразяваше невероятно мускулест мъж, който се бори с лъв. Вейлин остана поразен от жизнеността на фигурата и прецизността, с която е издялана. Сякаш великанът и лъвът бяха застинали в най-свирепия миг от двубоя си. Наблизо имаше по-малка статуя, на изумително красива жена в естествен ръст. Ръцете ѝ бяха протегнати умолително, а деликатните ѝ черти бяха застинали в безгранична мъка.
— Херлия, богинята на правосъдието, плаче, след като е произнесла първата си присъда. — Щом Вейлин чу гласа, кръвната му песен се усили, не като предупреждение, а в приветствие. Мъжът стоеше с ръце на кръста, а от джобовете на престилката му стърчаха длето и чук. Беше нисък, но добре сложен, голите му ръце бяха издути от мускули. Лицето му беше ъгловато, с високи скули и очи с бадемовидна форма, а онези части от кожата му, които не бяха покрити с прах, притежаваха лека златиста лъскавина.