— Ти не си алпиранец — каза Вейлин.
— И ти също — отвърна със смях мъжът. — И все пак ето ни и двамата тук. — Обърна се към жената и каза нещо на алпирански. Тя хвърли един последен поглед на Вейлин и изчезна в дъното на работилницата.
Вейлин кимна към статуята.
— Защо е толкова тъжна?
— Влюбила се в смъртен, но страстта му към нея го подтикнала да извърши ужасно престъпление. Тя го съдила и го заточила в земните недра, където да стои прикован към една скала и гризачи вечно да ръфат плътта му.
— Престъплението му трябва да е било наистина голямо.
— Така е. Откраднал вълшебен меч и убил с него един бог, когото смятал за свой съперник в любовта. А той всъщност бил нейният брат, Икстус, богът на сънищата. Сега винаги, когато сънуваме кошмари, това е сянката на погубения бог, която си отмъщава на смъртните.
— Боговете са лъжа. Но е хубава история. — Той протегна ръка. — Вейлин Ал Сорна…
— Брат от Шестия орден, Меч на Обединеното кралство и в момента командир на чуждестранната армия, окупирала нашия град. Интересна личност, наистина, но ние Певците обикновено сме такива. Песента ни води по много пътища. — Мъжът стисна ръката му. — Ам Лин, скромен каменоделец, на твоите услуги.
— Всичко това твое дело ли е? — попита Вейлин, като посочи множеството статуи.
— В известен смисъл. — Ам Лин се обърна и тръгна навътре в работилницата. Вейлин го последва, очите му попиваха карнавала от фантастични форми, наглед безкрайното разнообразие от фигури и сцени.
— Всичките ли са богове?
— Не всички. Ето тук например. — Ам Лин спря до един бюст на човек със сериозно лице, гърбав нос и дълбоки бръчки. — Император Камуран, първият човек, седял на трона на Алпиранската империя.
— Изглежда ми угрижен.
— И с основание. Синът му се опитал да го убие, щом осъзнал, че няма да е следващият император. Идеята да се избира наследник измежду народа, с божията помощ, разбира се, била драстично нарушение на традициите.
— Какво станало със сина?
— Императорът го лишил от богатствата му, наредил да му изтръгнат езика и да му избодат очите, а после го прокудил да прекара дните си като просяк. Повечето алпиранци смятат, че е бил прекалено снизходителен. Те са добри хора, любезни и щедри до крайност, но безжалостни, когато ги предизвикат. Трябва да запомниш това, братко. — Мъжът хвърли кос поглед към Вейлин, когато той не отговори. — Трябва да кажа, че съм изненадан, че твоята песен те е довела тук. Сигурно знаеш, че това нашествие е обречено.
— Напоследък песента ми… е непостоянна. От много време не ми е казвала кой знае какво. Преди да чуя гласа ти беше замлъкнала за повече от година.
— Замлъкнала? — Ам Лин изглеждаше смаян и в погледа му се разгоря любопитство. — Какво е чувството? — Говореше така, сякаш почти му завижда.
— Все едно да загубиш крайник — отвърна честно Вейлин и едва сега осъзна размера на загубата, която бе изпитал, щом песента му замлъкна. Едва сега, когато се бе върнала, прие истината, че песента не е недъг. Села беше права: тя бе дарба и той бе започнал да я цени.
— Ето че стигнахме. — Ам Лин разпери ръце, щом се озоваха в дъното на работилницата, където имаше дълъг тезгях, покрит с изумително многообразие от спретнато подредени инструменти: чукове, длета и сечива със странни форми, които Вейлин не можеше да назове. Наблизо една стълба бе опряна в голям мраморен блок, от който се подаваше частично завършена статуя. Вейлин отстъпи смаяно, щом я зърна. Муцуната, ушите, фино издяланата козина и очите, тези непогрешими очи. Песента му зазвънтя в ясна и топла нота на разпознаване. Вълкът. Вълкът, който го бе спасил в Урлиш. Вълкът, който виеше предупредително пред Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие. Вълкът, който го бе възпрял от убийство в Мартишката гора.
— Ох… — Ам Лин потърка слепоочията си, смръщен от болка. — Твоята песен е наистина силна, братко.
— Извинявай. — Вейлин се съсредоточи и се опита да укроти песента, но минаха няколко секунди преди тя да стихне. — Той бог ли е? — попита, взирайки се във вълка.
— Не съвсем. Един от онези, които алпиранците наричат Безименните, духове на загадъчното. Вълкът участва в много от историите на именуваните богове като водач, защитник, воин или отмъстителен дух. Но никога не е назоваван. Винаги е просто вълкът, който вдъхва в еднаква степен страх и уважение. — Обърна се към Вейлин и го изгледа напрегнато. — Виждал си го, нали? И то не уловен в камък.