Вейлин потисна скръбта, сграбчила гърдите му. „Сега не е време за слабост.“
— От какво се нуждаеш?
— Имението трябва да бъде запечатано и охранявано. Никой не бива да влиза или да излиза. Трябва да си отваряте очите за други жертви, разхождащи се свободно в града. Моите санитари знаят какво да търсят. Всеки, у когото бъде открита болестта, трябва да бъде доведен тук — ако се налага, със сила. Носете маски и ръкавици, докато контактувате с тях. Освен това трябва да затворите града, никой кораб не бива да отплава и никой керван не бива да замине.
— Ще настъпи паника — предупреди Кейнис. — Навремето Червената ръка е погубила колкото жители на Кралството, толкова и алпиранци. Като плъзне вестта, всички отчаяно ще искат да избягат.
— Значи ще трябва да ги спрете — каза безизразно сестра Гилма. — Не можем да пуснем тази чума отново на воля. — Прикова поглед във Вейлин. — Разбираш ли, братко? Трябва да направиш каквото е нужно.
— Разбирам, сестро. — През скръбта му изплува един смътен спомен, Шерин във Високата твърд. Той избягваше да мисли за онова време, чувството за загуба бе прекалено силно, но сега се помъчи да си спомни думите ѝ онази сутрин, след смъртта на Хентес Мустор. Следовниците на Узурпатора я бяха пленили с фалшива вест за епидемия от Червена ръка в Уорнсклейв. „Работех върху лекарство…“
— Сестра Шерин — заяви Вейлин. — Тя веднъж ми каза, че имала лекарство за болестта.
— Възможно лекарство, братко — отвърна Гилма. — Основано само на теория и така или иначе извън моите способности да го приготвя.
— Къде се намира в момента сестра Шерин? — настоя Вейлин.
— В Дома на ордена, както чух последно. Сега е инструкторка по лекарствата.
— Двайсет дни плаване при попътен вятър — обади се Кейнис. — И още двайсет обратно.
— За алпирански или кралски кораб — рече замислено Вейлин. Обърна се пак към Гилма. — Сестро, поискай от губернатора да напише прокламация, в която подкрепя твоите мерки и заповядва на населението да сътрудничи. Брат Кейнис ще уреди да я препишат и да я разпространят из града. — Обърна се към Кейнис. — Братко, погрижи се за охраната на портите на имението. Удвои стражите по стените. Където е възможно, използвай само наши хора. — Хвърли пак поглед към сестра Гилма и се насили да ѝ се усмихне окуражително. — Какво е надеждата, сестро?
— Надеждата е сърцето на Вярата. Да изоставиш надеждата значи да отречеш Вярата. — Усмивката ѝ бе бледа. — Имам в квартирата си някои инструменти и лекарства. Бих искала да ми ги донесат.
— Ще се погрижа за това — увери я Кейнис.
Вейлин се обърна и забърза по калдъръмения път.
— Ами пристанището? — извика след него Кейнис.
— Аз ще се погрижа за пристанището — отвърна Вейлин, без да се обръща.
Мелденейският капитан беше дребен и жилав. Седеше срещу Вейлин и се взираше подозрително в него. Носеше ръкавици от мека кожа, а ръцете му лежаха стиснати върху масата. Намираха се в картографската зала на старата сграда на Търговската гилдия и бяха сами, с изключение на Френтис, който пазеше вратата. Нощта падаше бързо и скоро градът щеше да спи, все още в блажено неведение за кризата, която ще го посрещне на сутринта. Дори да имаше някакви оплаквания от начина, по който той и екипажът му бяха измъкнати от койките, накарани да се съблекат и подложени на преглед от санитарите на сестра Гилма, преди да бъдат доведени тук, капитанът явно смяташе, че е по-добре да ги запази за себе си.
— Вие ли сте Карвал Нурин? — попита Вейлин. — Капитан на „Червеният сокол“?
Мъжът кимна бавно. Очите му прескачаха неспирно между Вейлин и Френтис и от време на време се задържаха върху мечовете им. Вейлин нямаше никакво желание да облекчава безпокойството на мъжа — за неговите цели бе по-изгодно да го държи уплашен.
— Вашият кораб се слави като най-бързия в това пристанище — продължи Вейлин. — Казват, че имал най-прекрасните линии на корпуса, изработвани някога в мелденейските корабостроителници.
Карвал Нурин кимна, но запази мълчание.
— Вие нямате репутация на пират или непочтен човек, което е необичайно за капитан от вашите острови.
— Какво искате? — Гласът на мъжа беше дрезгав, стържещ и Вейлин забеляза бледата резка на един белег, подаващ се изпод черната копринена кърпа, която носеше на гърлото си. Пират или не, беше виждал достатъчно несгоди в морето.
— Да наема услугите ви — отвърна меко Вейлин. — Колко бързо можете да стигнете до Варинсхолд?
Безпокойството на капитана поотслабна, но подозрението не изчезна от лицето му.