— След час, като настъпи отливът.
— Тогава да не бавя приготовленията ви.
Нурин преглътна подигравателния си отговор и кимна. Качи се по трапа на борда, за да засипе новия си екипаж с порой заповеди, обилно примесени с ругатни.
— Мислиш ли, че знае? — попита Френтис.
— Подозира нещо, но не знае. — Вейлин му се усмихна извинително. — Бих пратил повече хора с теб, но това може да предизвика още по-големи подозрения. Санитарите на сестра Гилма казаха ли ти за какво да си отваряш очите?
Френтис кимна.
— Отоци по шията, пот, замайване и обриви по ръцете. Ако някой от тях е пипнал заразата, признаците ще се проявят до три дни.
— Добре. Нали разбираш, братко, че ако някой от екипажа, включително и самият ти, покаже признаци на Червената ръка, този кораб не бива да пристане във Варинсхолд, нито пък някъде другаде?
Френтис кимна. Вейлин не забелязваше у него нито страх, нито неохота. Кръвната песен говореше само за непоклатима вяра и почти сляпа преданост. Мършавото дрипаво момче, което бе молило за подкрепата му преди толкова години в стаята на аспекта, вече го нямаше, беше се превърнало в опитен воин със страховити умения, който никога не би подложил заповедите му на съмнение. Да имаш Френтис под свое командване понякога беше по-скоро бреме, отколкото благословия. Той бе оръжие, което трябваше да се използва само с огромно внимание, защото пуснеш ли го веднъж в действие, вече не можеш да го прибереш в ножницата.
— Аз… съжалявам, че се налага да правя това, братко — каза Вейлин. — Ако имаше някакъв друг начин…
— Ти така и не ми даде онзи урок — прекъсна го Френтис.
Вейлин се намръщи.
— Урок ли?
— Метателният нож. Каза ми, че ще ме научиш да го използвам. Мислех, че съм научил достатъчно и сам. Но грешах.
— Оттогава научи много. — Вейлин почувства внезапен пристъп на вина. Всички битки, водени от този сляпо доверяващ му се младеж, понесените от него рани. Всички животи, които бе отнел. — Ти искаше да бъдеш брат — каза той, без да може да скрие вината в гласа си. — Добре ли постъпихме с теб?
За негова изненада Френтис се засмя.
— Дали сте постъпили добре с мен? Че кога сте постъпвали зле?
— Едноокия ти остави белези. Изпитанието те нарани. Ти ме последва тук във война и болка.
— А какво друго ме очакваше? Глад и страх, и нож в някоя уличка, за да умра в канавката. — Френтис го стисна за рамото. — Сега имам братя, които биха умрели, за да ме защитят, както и аз бих умрял за тях. Сега имам Вяра. — Усмивката му бе свирепа, непоколебима в своята убеденост. — Какво е Вярата, братко?
— Вярата е всичко. Вярата ни поглъща и ни освобождава. Вярата оформя живота ни, в този свят и в Отвъдното. — Докато изричаше тези думи, Вейлин остана поразен от силата в собствения си глас, от дълбочината на своята вяра. Вече бе видял толкова много от света, толкова много богове, и все пак думите излязоха от устата му с пълна убеденост. „Чух гласа на майка си…“
6.
Дните след заминаването на „Червеният сокол“ бързо придобиха напрегната монотонност. Всяка сутрин Вейлин отиваше да говори със сестра Гилма при портата на имението. Засега единственият нов случай беше камериерката на дъщерята, жена на средна възраст, за която не се очакваше да изкара до края на седмицата. Самото момиче, подпомогнато от младостта си, понасяше страданията с голяма твърдост, но едва ли щеше да преживее месеца.
— Ами ти, сестро? — питаше Вейлин всяка сутрин. — Добре ли си?
Тя се усмихваше лъчезарно и кимваше лекичко. Той изпитваше ужас от деня, в който ще се изкачи по пътя до портата и ще открие, че тя не е там да го посрещне.
Когато вестта за заразата се разпространи, атмосферата в града се изпълни с осезаем страх, макар че реакциите варираха. Някои, предимно по-богатите граждани, събраха ценностите си и близките си роднини и се отправиха незабавно към най-близката порта; настояваха да ги пуснат и прибегнаха към заплахи и опити за подкуп, когато им бе отказано. След като подкупите не постигнаха успех, някои се наговориха да щурмуват портите по смрачаване заедно с въоръжените си телохранители и слуги. Вълчите бегачи с лекота отблъснаха атаката — налагаха ги с тоягите, които Кейнис бе имал предвидливостта да раздаде при възникването на кризата. За щастие нямаше смъртни случаи, но възмущението сред елита на града си остана, придружено и от отчаян страх. Някои се барикадираха в къщите си, не приемаха никакви посетители и дори стреляха с лъкове или арбалети по нарушителите.