Не толкова заможните също се страхуваха, но посрещаха страха по-стоически и засега нямаше бунтове. В по-голямата си част хората продължаваха да си вършат работата, макар че прекарваха колкото се може по-малко време на улицата или със съседите си. Всички се подлагаха на редовните прегледи за симптоми на болестта със смирен трепет. Засега в самия град нямаше случаи, но сестра Гилма бе убедена, че е само въпрос на време.
— Червената ръка винаги тръгва от пристанищните градове — каза тя една сутрин. — Донасят я кораби от отвъд морето. Няма съмнение, че се е озовала тук по същия начин. Губернатор Аруан казва, че момичето обичало да ходи на кея и да гледа пристигането и заминаването на корабите. Ако намерите друг случай, най-вероятно ще е моряк.
Колкото и уплашени да бяха жителите на града, Вейлин откри, че се притеснява повече за войниците си. Дисциплината на Вълчите бегачи си оставаше добра, но другите бяха по-неспокойни. Имаше няколко грозни спречквания между нилсаелците на граф Марвен и кумбраелските стрелци, при които и двете страни получиха сериозни наранявания и Вейлин бе принуден да нареди да бичуват главните виновници. Единствените случаи на дезертьорство бяха от Кралската гвардия: петима от Сините свраки на лорд Ал Кордлин бяха прехвърлили стената с крадени провизии, надявайки се да се доберат до Унтеш. Вейлин се изкушаваше да ги остави да умрат в пустинята, но знаеше, че трябва да направи от тях пример за назидание, затова прати по петите им Баркус с неговите разузнавачи. След два дни те се върнаха с труповете им — Вейлин му бе наредил да изпълни присъдата на място, за да спести на града зрелището на публичното обесване. Нареди да изгорят труповете на видно място пред главната порта, за да е сигурен, че стражите по стените са схванали посланието и ще го разпространят сред другарите си: никой няма да ходи никъде.
Всеки следобед Вейлин обикаляше стените и портите и принуждаваше хората да говорят с него въпреки явното им неудобство. Кралската гвардия се отнасяше към него със скована почит, но и със страх, нилсаелците — навъсено, а кумбраелците с явна неприязън. Той обаче прекарваше време с всички тях, задаваше въпроси за семействата им и за живота им преди войната. Войниците му даваха стандартните отсечени отговори, полагащи се на ритуалните любезности на командирите, но той знаеше, че тази дистанцираност няма значение — важното бе да го виждат и да знаят, че не се страхува.
Един ден откри Брен Антеш край западната порта, засенчил с ръка очите си от слънцето, да се взира към някаква птица, кръжаща над тях.
— Лешояд ли е? — попита Вейлин.
Както обикновено кумбраелският предводител не го поздрави официално — нещо, което Вейлин откри, че изобщо не го дразни.
— Ястреб — отвърна. — От вид, какъвто не съм виждал. Прилича малко на бързокрилия у дома.
От всички капитани Антеш бе реагирал най-спокойно на кризата: успокои хората си и ги увери, че няма опасност. Явно думата му имаше голяма тежест, тъй като никой от стрелците не бе направил опит да дезертира.
— Исках да ти благодаря — каза Вейлин. — За дисциплината на хората ти. Сигурно имат голяма вяра в теб.
— А също и в теб, братко. Голяма почти колкото омразата им.
Вейлин не виждаше голям смисъл да възразява.
— Трябва да кажа, че съм изненадан, че кралят успя да набере толкова войници от вашата васалия.
— Когато Сентес Мустор зае мястото на васален лорд, първата му работа беше да отмени закона за задължителни ежедневни упражнения с дългия лък и съпътстващото ги месечно възнаграждение. Повечето ми хора са фермери и тези пари са ценна прибавка към доходите им, без тях мнозина не могат да изхранват семействата си. Те може да мразят крал Янус от дън душа, но омразата не храни децата ти.
— Те наистина ли вярват, че съм Мрачния меч от вашето Десетокнижие?
— Ти уби Черната стрела и Верния меч.
— Всъщност брат Баркус уби Хентес Мустор. А и до ден-днешен не знам дали човекът, когото убих в Мартиш, наистина беше Черната стрела.
Кумбраелският капитан сви рамене.
— Във всеки случай Четвъртата книга разказва, че никой набожен човек не може да убие Мрачния меч. Трябва да отбележа, братко, че ти май пасваш доста добре на описанието. Що се отнася до употребата на Мрачното… Ами, кой може да каже? — Лицето на Антеш бе предпазливо, сякаш очакваше някакво порицание или заплаха.
Вейлин реши, че сега е моментът да смени темата.
— Ами ти? Също ли се записа в армията, за да храниш децата си?
— Нямам деца. Нито пък жена. Само лъка и дрехите на гърба си.