— Ами златото на краля? Със сигурност имаш него.
Антеш сякаш се развълнува, извърна поглед и очите му отново потърсиха ястреба в небето.
— Ами… загубих го.
— Доколкото разбирам, всеки от вас е получил по двайсет жълтици предплата. Много е, за да го загубиш всичкото.
Антеш не се обърна.
— Искаш ли нещо от мен, братко?
Кръвната песен зашепна неспокойно, не с острото предупреждение за предстоящо нападение, а с намек за измама. „Той крие нещо.“
— Бих искал да чуя повече за Мрачния меч — рече Вейлин. — Ако благоволиш да ми разкажеш.
— Това означава да научиш повече за Десетокнижието. Не се ли страхуваш, че душата ти ще бъде омърсена от такова знание? Че вярата ти ще бъде разколебана?
Думите на кумбраелеца извикаха в ума му спомена за Хентес Мустор и Вейлин отново видя вината и лудостта в очите на Узурпатора. Шепотът на кръвната песен се усили. „Дали той го е познавал? Дали е бил един от следовниците му?“
— Съмнявам се, че някакво знание би могло да омърси душата на човек. А както казах на вашия Верен меч, Вярата ми не може да бъде разколебана.
— Първата книга ни учи да преподаваме истината за любовта на Световния отец на всеки, който желае да ни изслуша. Намери ме пак по-късно и ще ти разкажа повече, ако искаш.
Вечер Вейлин отиваше в работилницата на Ам Лин, където жена му се мръщеше убийствено, докато наливаше чай, а каменоделецът му предаваше знанията си за песента.
— Сред моя народ я наричат Небесна музика — обясни една нощ Ам Лин. Бяха в работилницата и посръбваха чай от малки порцеланови купички край статуята на вълка, която изглеждаше все по-обезпокоително реална с всяко посещение на Вейлин. Жената на каменоделеца не пускаше Вейлин в самата къща, където се усамотяваше, след като им налееше чая. Той веднъж бе допуснал грешката да предложи да си го налеят сами, което предизвика такъв яростен поглед, че Вейлин изчака Ам Лин пръв да отпие от своята купичка от страх, че тя е отровила чая.
— Твоят народ ли? — попита Вейлин. Беше стигнал до извода, че каменоделецът идва от Далечния запад, но знаеше малко за тамошните места — причудливи моряшки истории за просторна земя с необятни поля и големи градове, където властват търговците-крале.
— Роден съм в провинция Чин-Са под щедрото управление на великия търговец-крал Лол-Тан, човек, който добре знаеше цената на хората с необичайни дарби. Когато моята стана известна на старейшините на селото, бях взет от семейството си на десетгодишна възраст и отведен в двора на краля, за да бъда обучен на Небесната музика. Помня, че ужасно тъгувах по дома, но не се опитах да избягам. По закон измяната на сина се простира и върху бащата, а аз не исках баща ми да страда заради моето непокорство, макар че копнеех да се върна в работилницата му и отново да обработвам камък. Разбираш ли, той също беше каменоделец.
— Значи в родната ти земя не виждат нищо срамно в Мрачното?
— Напротив, гледат на него като на благословия, дар от Небесата. Семейство с надарено дете печели голяма чест. — Лицето му помрачня. — Или поне така се говореше.
— Значи са те учили на песента? Знаеш как да я използваш, знаеш откъде идва.
Ам Лин се усмихна тъжно.
— Не могат да те научат на песента, братко, и тя не идва отникъде. Тя е просто твоята същност. Твоята песен не е друго същество, което живее в теб. Тя, това си ти.
— Песента на кръвта ми — промърмори Вейлин, спомнил си думите на Нерсус Сил Нин в Мартиш.
— Чувал съм да я наричат така и това название ѝ подхожда.
— Щом не могат да те научат на нея, на какво са те учили?
— На контрол, братко. Тя е като всяка друга песен. За да я пееш добре, трябва да я упражняваш, заглаждаш, усъвършенстваш. Моя наставница беше една старица на име Шин-Ла, толкова стара, че трябваше да я носят из двореца на носилка, и не можеше да вижда на повече от стъпка-две от носа си. Но песента ѝ… — Той поклати удивено глава при спомена. — Песента ѝ беше като огън, пламтеше толкова ярко и гръмко, че от нея се чувстваш заслепен и оглушал едновременно. Първия път, като ми я изпя, едва не загубих съзнание. Тя се изкикоти и ме нарече Плъхчо, малкия Пеещ плъх, Ам Лин на езика на моя народ.
— Изглежда е била сурова учителка — отбеляза Вейлин и си помисли за инструктор Солис.
— Сурова — да, такава беше, но имаше много, на което да ме научи, а ѝ оставаше малко време, за да го направи. Нашият дар е извънредно рядък, братко, и през целия си дълъг живот на служба на търговеца-крал и на баща му преди него тя никога не беше срещала друг певец. Аз бях нейният заместник. Уроците ѝ бяха сурови, болезнени. Тя нямаше нужда от пръчка, за да ме бие, песента ѝ ме нараняваше достатъчно силно. Обучението ми започна с разпознаване на истината: довеждаха при мен двама души, единият от които бе извършил някакво престъпление. И двамата твърдяха, че са невинни, и тя ме питаше кой е виновен. Всеки път, когато бърках, а в началото това се случваше често, песента ѝ ме шибваше с огъня си. „Истината е сърцето на песента, Плъхчо — казваше тя. — Ако не можеш да чуеш истината, значи не чуваш нищо.“