— След като овладях изкуството да чувам истината, уроците станаха по-сложни — продължи той. — Даваха на един слуга някакъв предмет, драгоценен камък или орнамент, и му казваха да го скрие някъде в двореца. Ако не го откриех до смрачаване, слугата можеше да го запази, а мен ме наказваха за загубата му. По-късно голяма група хора кръжаха около един на двора и говореха високо, а един от тях носеше нож под робата си. Имах само пет минути да го открия преди песента ѝ да ме жилне така, както ножът би намушкал нашия господар. Защото, както тя не пропускаше да ми напомни всеки път, аз дължах всичко на него и ако не оправдаех очакванията му, това би ми донесло вечен срам.
— Търговецът-крал възползва ли се от твоята песен?
— О, да. Търговията е животворната кръв на Далечния запад. Онези, които търгуват добре, стават велики хора, дори крале, а успешната търговия изисква знания, особено такива, които другите искат да останат скрити.
— Бил си шпионин?
Ам Лин поклати глава.
— Просто свидетел на делата на по-велики и по-богати мъже. Отначало Лол-Тан ме караше да седя в ъгъла на тронната му зала и да си играя с децата му. Ако някой питаше, аз бях негов повереник, сираче на някакъв далечен братовчед. Естествено, повечето предполагаха, че съм негово копеле — незначително, но все пак почетно положение в двора. Докато си играех, разни хора идваха и си отиваха с различна степен на церемониалност и пространни словоизлияния на уважение или съжаление, че оскверняват кралския дворец с недостойното си присъствие. Забелязах, че колкото по-богати са одеждите на един човек или колкото по-голяма е свитата му, толкова по-усилено прокламира той окаяното си недостойнство, при което Лол-Тан го уверяваше, че изобщо не се е почувствал обиден, и поднасяше извиненията си, задето не е осигурил по-пищен прием. Можеше да мине час или повече, преди да се изясни истинската причина за посещението им, и почти винаги ставаше дума за пари. Някои искаха да вземат назаем, на други им дължаха, и всички искаха още. И докато говореха, аз слушах. След като си тръгнаха с уверенията, че кралят ще им даде бърз отговор, и с извинение за ужасната неучтивост, че бави отговора на тяхната молба, той ме питаше каква песен е пяла Небесната музика по време на разговора.
— Тъй като бях само момче, имах слаба представа за истинската важност на тези дела, но песента ми нямаше нужда да знае защо един човек лъже или мами, или крие омраза зад усмивките и дълбокото си уважение. Разбира се, Лол-Тан знаеше защо и по този начин съзираше пътя към печалба или загуба, а понякога и към дръвника на палача. — Замълча за миг. — И така, аз живеех в двореца на търговеца-крал, учех се от Шин-Ла и казвах истината за моята песен на Лол-Тан. Имах малко приятели, само онези, които ми позволяваха придворните, назначени за мои опекуни. Те бяха предимно скучна групичка, щастливи, но необременени от съмнения деца от семействата на дребни търговци, които бяха купили място при двора за своята челяд. С времето започнах да осъзнавам, че другарчетата ми по игра са избрани заради своята тъпота, заради липсата на хитрост или лукавство. Приятели с по-остър ум биха изострили и собствените ми мисли, биха ме накарали да се замисля, че този приятен живот на охолство и изобилие всъщност не е нищо повече от златна клетка, а аз съм роб в нея.
Вейлин мълчеше и слушаше.
— Имаше си и награди, разбира се, когато съзрях като мъж и ме обзе младежката похот. Ако исках — момичета, ако исках — момчета. Хубаво вино и всевъзможни еликсири, даряващи блаженство, ако пожелаех такива, макар и никога толкова силни, че да притъпят звука на моята песен. Когато станах прекалено голям, за да си играя с децата на Лол-Тан, бях прехвърлен към писарите му — на всяка среща присъстваха поне трима и сякаш никой не забелязваше, че калиграфията ми е недодялана и често почти нечетлива. Моят живот в тази клетка бе простичък, необезпокояван от тегобите на света извън високите стени, които ме заобикаляха. А после Шин-Ла умря.
Погледът му стана отнесен, потънал в спомена, забулен от тъга.
— Не е лесно за един певец да чуе смъртната песен на друг. Беше толкова силна, че се чудех как целият свят не я чу. Крясък, изпълнен с такъв гняв и съжаление, че загубих съзнание. Понякога си мисля, че тя се е опитала да ме отнесе със себе си, не от злост, а от чувство за дълг. Когато чух последната ѝ песен, разбрах, че предаността ѝ към Лол-Тан е била лъжа, най-великата лъжа, тъй като тя бе съумяла да я държи извън песента си през всичките години, докато ме учеше. Последната ѝ песен беше крясъкът на робиня, която никога не се е измъкнала от господаря си и не иска да ме оставя там самичък. И тя ми показа нещо — видение, родено от песента, на разрушено село, от което се издига дим, цялото осеяно с трупове. Моето село.