Поклати глава. Гласът му бе изпълнен с такава тъга, че Вейлин осъзна, че е първият, който чува тази история.
— Бях толкова сляп — продължи след малко Ам Лин. — Не бях осъзнал, че ценността на моята дарба се крие в това никой да не знае за съществуването ѝ. Никой освен Лол-Тан и старицата, която щях да заместя. Спомних си за всички хора, които Шин-Ла бе използвала в уроците си, всички заподозрени престъпници и слуги — през годините трябва да са били стотици. Разбрах, че никога не биха им позволили да живеят, след като знаят за дарбата ми. Бях ги убил просто с това, че знаеха за мен.
— Когато се освестих от забвението, в което ме бе пратила Шин-Ла, открих, че ново чувство гори в душата ми. — Той се обърна към Вейлин със странен блясък в очите, като на човек, който си припомня собствената си лудост. — Познаваш ли омразата, братко?
Вейлин се замисли за баща си, изчезващ в утринната мъгла, за сълзите на принцеса Лирна и едва потиснатото желание да скърши врата на краля.
— В нашия Катехизис на Вярата се казва, че омразата е бреме върху душата. Открил съм, че в това има много истина.
— Вярно е, тя тегне върху човешката душа, но може също така и да те освободи. Въоръжен със своята омраза, аз започнах да си водя бележки за срещите, на които Лол-Тан ме караше да присъствам, да записвам най-щателно казаното. Започнах да схващам колко обширни са владенията му, да научавам за хилядата притежавани от него кораби и за хилядата други, в които има дял. Узнах за мините, където от земята копаят злато, драгоценни камъни и руди, и за необятните поля, в които се криеше истинското му богатство, безбройните ниви пшеница и ориз, които гарантираха всяка сключена от него сделка. И докато учех, търсех: четях внимателно записките си, дирейки някакъв недостатък в огромната търговска мрежа. Минаха още четири години, през които продължавах да уча и да търся, почти неразсейван от удобствата на двора, оставен на заниманията си от наставниците, които вече знаех, че са мои тъмничари, и които не виждаха никаква опасност в новооткритото ми усърдие, и през цялото време истината в моята песен не се разколеба и аз предавах вярно на Лол-Тан всичко, което тя ми съобщаваше, за всяко лукавство и всяка тайна, и доверието му растеше с всеки разкрит заговор или измама, така че се превърнах в нещо повече от неговия познавач на истината. С времето станах най-довереният секретар, какъвто би могъл да има човек като него, получих още знание, още нишки от паяжината, и през цялото време търсех, чаках, но не откривах нищо. Търговецът-крал познаваше работата си прекалено добре, паяжината бе съвършена. Всяка лъжа, която му кажех, щеше да бъде разкрита бързо и последвана също толкова бързо от смъртта ми… Понякога си мислех просто да взема кинжал и да го забия в сърцето му, в края на краищата имах предостатъчно възможности за това, но бях млад и макар и обладан от омраза, все още копнеех за живота. Бях страхливец, затворник, чийто плен се влошава от знанието за необятността на затвора му. Отчаянието започна да разяжда сърцето ми. Отново се отдадох на пороци, потърсих бягство във виното, наркотиците и плътта — пороци, които щяха не след дълго да ме убият, ако не бяха пристигнали чужденците.
— Чужденците? — попита Вейлин.
— През всичките години в двореца на Лол-Тан никога не бях виждал чужденец. Бях чувал истории, разбира се. Истории за странни белокожи или чернокожи хора от Изтока, които били толкова нецивилизовани, че самото им присъствие във владенията на търговеца-крал представлявало обида и се търпяло само заради ценността на носените от тях товари. Групата, която дойде да преговаря с Лол-Тан, определено ми се видя странна с чудатите си дрехи и неразбираемия език, да не говорим за недодяланите им опити да спазват етикета. И за мое удивление една от тях беше жена, жена с песен.
— Единствените жени, допускани при търговеца-крал, бяха неговите съпруги, дъщери и наложници — продължи той. — В родната ми земя те не участват в търговските дела и им е забранено да притежават собственост. Чрез преводача разбрах, че тази жена е от високо потекло и отказът да бъде допусната би представлявал тежка обида за народа ѝ. Вероятната печалба от предложението, което носеха тези чужденци, трябва да е била наистина голяма, та Лол-Тан да ѝ позволи да влезе в приемната зала. Преводачът продължи да говори, но аз едва успявах да следя думите му, песента на жената изпълваше ума ми и не можех да откъсна очи от нея. Беше красива, братко, но по начина, по който е красив леопардът. Очите ѝ блестяха, черната ѝ коса сияеше, като полиран абанос, а в усмивката ѝ, щом чу моята песен, имаше жестоко веселие… „Значи прасето с дръпнатите очи си има собствен Певец“, казваше песента ѝ и глухият смях в нея ме накара да затреперя. Тя беше могъща, усещах го, песента ѝ беше по-силна от моята. Навярно Шин-Ла би могла да си съперничи с нея, но не и аз. Плъхът бе срещнал котка и беше безпомощен пред нея. „Какво ли можеш да ми кажеш, чудя се?“, изпя тя в ума ми и песента ѝ проникна по-надълбоко, бръкна в паметта и чувствата ми с жестока лекота, изкара наяве цялата ми омраза и кроежи. Предателските ми намерения сякаш предизвикаха у нея ликуване, свиреп триумф. „А Съветът ми разправяше, че това щяло да е трудно“, изпя тя. Погледът ѝ задържа моя още за кратко. „Ако искаш търговецът-крал да умре, кажи му да отхвърли предложението ни.“ А после изчезна, оттегли се от ума ми, където бе нахълтала неканена, като остави след себе си ледена увереност. Тя беше дошла да убие Лол-Тан, ако той отхвърли онова, което му предлагаха, и искаше да го убие — изходът от преговорите не означаваше нищо за нея. Беше прекосила половината свят да търси кръв и нищо нямаше да я спре.