— Песента е както твой водач, така и твоя защита. Без нея ти си уязвим за другите, които могат да правят като нас, например онази воларианка. Повярвай ми, братко, не би ти се искало да си уязвим за нея.
Вейлин погледна мраморния блок и проследи грубия профил на неоформеното лице.
— Когато „Червеният сокол“ се върне — каза тихо. — Тогава ще я довърша.
Двайсет дни след заминаването на „Червеният сокол“ моряците се разбунтуваха. Измъкнаха се от импровизираните си затвори в района на складовете, убиха пазачите си и се отправиха към пристанището в добре планирана атака. Кейнис реагира бързо: заповяда на две роти от Вълчите бегачи да държат пристана и повика хората на граф Марвен да блокират околните улици. Кумбраелските стрелци бяха разположени по покривите и покосиха десетки моряци. Срещнали такава дисциплинирана съпротива, те се разколебаха, прекратиха атаката срещу пристанището и заотстъпваха към града. Кейнис заповяда незабавна контраатака и по времето, когато се появи Вейлин, краткият, но кървав бунт беше кажи-речи потушен.
Вейлин завари Кейнис да се бие с някакъв едър мелденеец. Великанът размахваше грубо издялана тояга към пъргавия брат, докато той танцуваше около него и мечът му се стрелкаше да пореже ръцете или лицето му.
— Предай се! — заповяда той, докато острието му оставяше резка върху предмишницата на мъжа. — Всичко свърши!
Мелденеецът изрева от болка и ярост и удвои усилията си. Безполезната му тояга срещаше само въздуха, докато Кейнис продължаваше страшния си танц. Вейлин вдигна лъка си, сложи стрела на тетивата и я заби право в шията на мелденееца от четирийсет крачки. Беше едно от добрите му постижения.
— Не е време за половинчати мерки, братко — каза той на Кейнис, като прекрачи трупа на мелденееца и изтегли меча си.
След час всичко бе свършило, близо двеста моряци лежаха мъртви и още толкова бяха ранени. Вълчите бегачи бяха загубили петнайсет души, сред тях и Джебчията, един от първоначалните трийсет избраници от времето в Мартиш. Подкараха моряците обратно към складовете и Вейлин заповяда да доведат на пристанището оцелелите капитани. Бяха четирийсетина, всички с грубите обветрени лица, характерни за морските капитани. Наредиха ги на кея, коленичили пред него с вързани ръце. Повечето гледаха навъсено, кои със страх, кои с открито предизвикателство.
— Действията ви бяха глупави и егоистични — каза им Вейлин. — Ако бяхте стигнали до корабите си, щяхте да отнесете чумата на стотици други пристанища. Загубих някои добри мъже в този жалък фарс. Бих могъл да екзекутирам всички ви, но няма да го направя. — Посочи към пристанището, където стояха на котва многобройните кораби от търговската флота на града. — Казват, че душата на капитана е в кораба му. Вие убихте петнайсет от моите хора. Искам петнайсет души за компенсация.
Отне дълго време, докато лодки с екипажи от Кралската гвардия извлекат корабите от пристанището и ги закотвят на известно разстояние от брега, залеят палубите им с катран и напоят платната и въжетата с масло. Стрелците на Дентос довършиха работата със залпове огнени стрели и по смрачаване петнайсет кораба вече горяха, високите пламъци пръскаха искри към звездното небе и озаряваха морето на мили околовръст.
Вейлин огледа капитаните и изпита смътно задоволство от скръбта по обветрените им лица. В очите на някои блестяха сълзи.
— Ако тази глупост се повтори — каза той, — ще заповядам да вържат вас и екипажите ви за мачтите, преди да изгоря остатъка от флотата.
На сутринта Вейлин завари при портите на имението губернатор Аруан. Нямаше и следа от сестра Гилма. Ледената лапа на страха стисна вътрешностите му.
— Къде е сестра ми?
Някога месестото лице на губернатора бе провиснало от внезапната загуба на тегло и посърнало от тревоги, макар че не показваше признаци на Червената ръка. Погледът му беше предпазлив, а гласът — безизразен.
— Болестта я покоси снощи, много по-бързо от дъщеря ми и камериерката. Спомням си, преди години майка ми разправяше, че с чумата било така. Някои издържат дни, даже седмици, а други угасват за часове. Сестра Гилма не ме пускаше при дъщеря ми, настояваше само тя да се грижи за нея, на мен и на слугите ни беше забранено дори да влизаме в онова крило на дома. Каза, че това било необходимо, за да се спре разпространението на болестта. Снощи я открих паднала на стълбите, почти в безсъзнание. Тя ми забрани да я докосвам, изпълзя сама в стаята на дъщеря ми… — Гласът му заглъхна.