— Сестро. — Вейлин пристъпи към Шерин, но откри, че пътят му е внезапно преграден от Илтис.
— На затворничката е забранено да общува с Правоверните, братко.
— Разкарай ми се от пътя! — заповяда Вейлин, изричаше ясно и натъртено всяка дума.
Илтис видимо пребледня, но остана на мястото си.
— Имам заповеди, братко.
— Какво означава това? — попита Вейлин гневно. — Защо нашата сестра е окована така?
Зад Илтис Шерин вдигна окованите си китки и направи печална гримаса.
— Съжалявам, че отново ме намираш във вериги…
— Затворничката да не говори без разрешение! — викна Илтис, врътна се към нея и дръпна рязко веригата, така че гривните се впиха в плътта ѝ и тя трепна от болка. — Затворничката няма да мърси ушите на Правоверните със своите думи на ерес и измяна!
Очите на Шерин се стрелнаха умоляващо към Вейлин.
— Моля те, не го убивай!
7.
Тя беше ядосана, Вейлин го виждаше. Лицето ѝ бе застинало неподвижно, а очите ѝ избягваха погледа му, докато вървяха към имението на губернатора, а големият ѝ сандък с лекарства тегнеше на рамото му.
— Не го убих — обади се Вейлин, когато тишината стана непоносима.
— Защото брат Френтис те спря — отвърна тя, като го стрелна с поглед.
Беше права, разбира се. Ако Френтис не го бе спрял, щеше да продължи да бие брат Илтис на кея, докато не умре. Другите братя от Четвъртия орден неразумно бяха посегнали към оръжията си, когато първият удар на Вейлин просна мъжа на земята, но за секунди бяха разоръжени от заобиколилите ги Вълчи бегачи. Можеха само да стоят и да гледат безпомощно как Вейлин продължава да млати с юмруци все по-кървящото и обезобразено лице на Илтис, глух за молбите на Шерин. Спря едва когато Френтис го изтегли настрани.
— Какво означава това? — изръмжа той, като се изтръгна от ръцете му. — Как си могъл да го позволиш?
Френтис — изглеждаше ужасно засрамен и окаян — отвърна тихо:
— Заповеди на аспекта, братко.
— Извинете! — Шерин издрънча с веригите си, вперила поглед във Вейлин. — Мислиш ли, че биха могли да ме освободят, за да се погрижа за брат ни, преди да е умрял от загуба на кръв?
И наистина се погрижи за брат-командир Илтис, след като свалиха сандъка ѝ от кораба: намаза раните му с балсами и мехлеми и заши веждата му, сцепена, докато Вейлин бе блъскал челото му в калдъръма. Работеше мълчаливо, сръчните ѝ ръце си вършеха работата с познатата му ефективност, само че в движенията ѝ имаше някаква рязкост, която говореше за сдържан гняв.
„Не ѝ харесва да го вижда — осъзна Вейлин. — Не ѝ харесва да вижда убиеца в мен.“
— Откарай тази шайка в затвора — каза той на Френтис, като махна с ръка към братята от Четвъртия орден. — Ако ти създават някакви проблеми, бичувай ги.
Френтис кимна и се поколеба.
— Братко, относно сестра ни…
— Ще говорим по-късно.
Френтис кимна пак и тръгна да се погрижи за пленниците.
Наблизо капитан Нурин прочисти гърло.
— Какво? — попита Вейлин.
— Думата ви, милорд — каза жилавият капитан. Беше изнервен от тази проява на насилие, но не допускаше да бъде сплашен и се насили да срещне погледа на Вейлин. — Нашата уговорка, както беше записана пред свидетели.
— А, да. — Вейлин дръпна от колана си кесията със синия камък и я подхвърли на Нурин. — Харчи го мъдро. Сержант!
Сержантът от Вълчите бегачи бързо се изпъна в поза мирно.
— Милорд?
— Капитан Нурин и екипажът му да бъдат затворени при другите моряци. Претърсете щателно кораба, за да се уверите, че никой не се крие на борда му.
Сержантът козирува отсечено и се отдалечи, като крещеше заповеди.
— Затворени ли, милорд? — Нурин вдигна неохотно очи от синия камък, който стискаше здраво в юмрука си. — Но аз имам спешна работа…
— Сигурен съм, капитане. Само че присъствието на Червената ръка в града налага да останете с нас още малко.
Алчността в очите на капитана бързо се превърна в нескрит страх и той отстъпи бързо назад.
— Червената ръка? Тук?
Вейлин се обърна пак към сестра Шерин и загледа как тя довърши шева, завърза конеца и отряза стърчащите му краища с малка ножичка.
— Да — промълви той. — Но, подозирам, няма да е задълго…