— Още главорези, готови да им отрежат главите.
— Изглежда уместно — каза Кейнис. — Онези, които петнят кралския мир, трябва да бъдат задължени да го компенсират с нещо. А какъв по-добър начин от военната служба? Освен това трябва да отбележа, че от бившите престъпници излизат чудесни войници.
— Нямат илюзии — съгласи се Баркус. — Нито очаквания. Когато не познаваш друго освен несгоди, войнишкият живот не ти се вижда толкова лош.
— Питай онези бедни копелета, които оставихме при Кървавия хълм, колко им се е харесал войнишкият живот — обади се Дентос.
Баркус сви рамене.
— Войнишкият живот често означава войнишка смърт. На тях поне им плащат, а какво получаваме ние?
— Ние служим на Вярата — намеси се Френтис. — На мен това ми стига.
— Да, но ти си още млад, и по тяло, и по ум. След годинка-две ще започнеш да посягаш към „приятеля на братята“, за да заглуши всички досадни въпроси, също като нас. — Баркус надигна бутилката и направи разочарована гримаса, когато от нея се изцедиха последните капки. — В името на Вярата, иска ми се да бях пиян — промърмори и запрати бутилката в мрака.
— Значи не вярваш в онова, за което се борим? — продължи Френтис. — Така ли?
— Борим се, за да може кралят да удвои приходите си от данъци, о, невинно сираче. — Баркус извади изпод плаща си манерка с „приятеля на братята“ и дръпна една голяма глътка. — Така е по-добре.
— Не може да е вярно — възрази Френтис. — Искам да кажа, знам, че всички тези приказки как алпиранците крадели деца, са пълни глупости, но ние носим Вярата тук, нали? Тези хора имат нужда от нас. Затова ни прати аспектът. — Погледът му се извъртя към Вейлин. — Нали?
— Разбира се — отвърна Кейнис с обичайната си увереност. — Нашият брат съзира най-долните мотиви в най-чистите действия.
— Чисти ли? — Баркус избухна в продължителен и искрен смях. — Че какво чисто има във всичко това? Колко трупа лежат в пустинята заради нас? Колко вдовици, сирачета и инвалиди сме създали? Ами това място? Да не мислиш, че появата на Червената ръка, след като завзехме града, е просто някакво съвпадение?
— Ако сме я донесли ние, щеше да повали и нас — сопна му се Кейнис. — Понякога плещиш страшни глупости, братко.
Докато продължаваха да се дърлят, Вейлин пак погледна към къщата. Мъждива светлина гореше в един от прозорците на горния етаж, неясни сенки се движеха зад щорите. Най-вероятно Шерин работеше. Усети внезапен пристъп на загриженост. Ако лекарството ѝ не подействаше, тя оставаше беззащитна пред Червената ръка също като сестра Гилма. Това би означавало, че я е пратил на смърт… а тя му беше толкова ядосана.
Стана и тръгна към портата, впил очи в жълтия квадрат на прозореца, а в гърдите му бушуваха безпомощност и вина. Откри, че вече завърта ключа в катинара. „Ако лекарството действа, значи няма опасност; ако ли не, не мога да стоя тук, докато тя умира…“
— Братко? — Беше гласът на Кейнис, изпълнен с предупреждение.
— Трябва да… — Кръвната песен го връхлетя, като крясък в ума му, и го повали на колене. Той се вкопчи в портата, за да не падне, и усети как силните ръце на Баркус го повдигат.
— Вейлин? Пак ли започна с припадъците?
Въпреки пулсиращата болка в главата Вейлин откри, че може да стои прав без чужда помощ и в устата му няма вкус на кръв. Избърса носа и очите си, но те бяха сухи. „Не е същото, но беше песента на Ам Лин.“ Изведнъж го връхлетя разбиране, от което му прималя. Той се изтръгна от хватката на Баркус, очите му се плъзнаха по тъмната грамада на града и бързо го откриха: ярък като сигнална клада пламък, издигащ се в занаятчийския квартал.
Работилницата на Ам Лин гореше.
Пламъците се протягаха високо в небето. Покрива на работилницата го нямаше, а почернелите греди бяха обвити от огън. Горещината бе толкова силна, че не можеха да се приближат и на десет крачки от вратата. Жителите на града се бяха наредили във верига и си подаваха кофи, пълнени от най-близкия кладенец, макар че водата, която изливаха върху пожара, не помагаше особено. Вейлин тръгна през тълпата, като се оглеждаше трескаво.
— Къде е каменоделецът? — питаше всички наред. — Вътре ли е?
Хората се отдръпваха от него, върху всички лица бяха изписани страх и враждебност. Вейлин накара Кейнис да ги пита за каменоделеца и няколко ръце посочиха група хора, скупчени наблизо. Ам Лин лежеше на улицата, жена му беше хванала главата му в скута си и ридаеше. По лицето и ръцете му лъщяха тежки изгаряния. Вейлин коленичи до него и нежно го докосна по гърдите, за да провери дали още диша.