— Махай се! — Жената замахна и го удари по челюстта, отблъсна ръката му. — Остави го на мира! — Лицето ѝ бе почерняло от сажди и разкъсвано от скръб и ярост. — Ти си виновен! Ти си виновен, Убиецо на Надеждата!
Ам Лин се закашля, докато се мъчеше да си поеме дъх. Очите му премигнаха и се отвориха.
— Нура-ла! — изхлипа жена му и го придърпа към себе си. — Ерха не алмаш.
— Слава на Безименния, не на боговете — изграчи Ам Лин. Очите му намериха Вейлин и той му кимна да се приближи. После прошепна в ухото му: — Моят вълк, братко… — Клепачите му затрепкаха и той загуби съзнание. Вейлин въздъхна облекчено при вида на надигащите му се гърди.
— Отнесете го в Дома на гилдията — заповяда на Дентос. — Намерете лечител.
Докато отнасяха Ам Лин, придружен от жена му, която го стискаше за ръката, Кейнис дойде при него.
— Откриха човека, който го е направил — каза той и посочи друга група хора. Вейлин се втурна натам, разблъска кордона и откри на калдъръма да лежи смазан от бой труп. Обърна го с крак и видя насинено и съвсем непознато лице. Алпиранско лице.
— Кой е този? — попита Вейлин. Очите му обхождаха тълпата, докато Кейнис превеждаше. След миг напред пристъпи един мургав мъж и каза нещо, като хвърляше неспокойни погледи към Вейлин.
— Всички имат добро мнение за каменоделеца — преведе Кейнис. — Работата, която върши, се смята за свещена. Този човек не би трябвало да очаква милост.
— Попитах кой е — процеди Вейлин.
Кейнис предаде въпроса на мъжа на своя запъващ се, но точен алпирански, и получи в отговор само клатене на глава. Въпросите към останалите в тълпата успяха да извлекат само оскъдна информация.
— Изглежда, никой не знае името му, но е бил прислужник в една от големите къщи. Ударили го по главата, когато богаташите се опитаха да се измъкнат преди няколко дни, и оттогава не е същият.
— Знаят ли защо го е направил?
Този въпрос предизвика порой от явно единодушни отговори.
— Открили го да стои на улицата с пламтяща факла в ръка — каза Кейнис. — Крещял, че каменоделецът е предател. Изглежда, приятелството му с теб е породило лоши приказки, но никой не е очаквал това.
Зоркото изучаване на тълпата от страна на Вейлин се усили под водачеството на кръвната песен. „Опасността още е тук. Някой от присъстващите има пръст в това.“
Звукът на падаща зидария го накара да се обърне пак към работилницата. Стените се рушаха, докато огънят поглъщаше дървото в тях. Това разкри множеството статуи вътре — богове, герои и императори, стоящи спокойно и неподвижно сред пламъците. Мърморенето на тълпата заглъхна до тиха почит, само няколко гласа мълвяха смирени молитви.
„Няма го тук — осъзна Вейлин и пот изби по челото му, щом пристъпи по-близо да огледа пожара. — Вълка го няма.“
На сутринта претърси руините, разравяше пепелта под безстрастните погледи на почернелите, но иначе неповредени мраморни богове. Бяха минали часове, докато огънят утихне, въпреки безбройните кофи вода, излети върху него от гражданите и събралите се войници. Накрая, когато стана ясно, че околните къщи не са застрашени, Вейлин ги накара да спрат и да оставят работилницата да изгори. Докато зората огряваше града, той потърси блока със съдбовната му тайна, но не откри нищо освен пепел и няколко парченца мрамор, които биха могли да са от всичко. Кръвната песен бе постоянно скръбно туптене в основата на черепа му. „Напразно — помисли си той. — Всичко е било напразно.“
— Изглеждаш уморен. — Шерин стоеше наблизо, увита в сив плащ и бледа в дима, който продължаваше да се издига от овъглените руини. Изражението ѝ още бе предпазливо, но той не виждаше в него гняв, само изтощение.
— Ти също, сестро.
— Лекарството подейства. Момичето ще се възстанови напълно за няколко дни. Реших, че трябва да ти го кажа.
— Благодаря.
Тя кимна едва доловимо.
— Още не се е свършило. Трябва да си отваряме очите за нови случаи, но съм сигурна, че всяко огнище може да бъде овладяно. Още седмица и градът пак ще бъде отворен.
Очите ѝ огледаха руините, а после сякаш за първи път забелязаха статуите. Погледът ѝ се задържа върху гигантските фигури на мъжа и лъва, вкопчени в битка.
— Мартуал, богът на смелостта — каза ѝ той. — Бори се с Безименния голям лъв, който опустошил южните равнини.
Тя посегна да погали неправдоподобно мускулестата предмишница на бога.
— Красота.
— Да, така е. Знам, че си уморена, сестро, но ще съм ти благодарен, ако можеш да погледнеш мъжа, който го е изваял. Беше тежко обгорен в пожара.