— С колко време разполагаме? — попита Кейнис барона.
— Брат Солис съобщи, че са тук. — Бандерс почука с пръст по проснатата на масата пред тях карта. Посочената точка се намираше на двайсетина мили югозападно от Марбелис. — Това беше преди дванайсет дни.
— Армия с такива размери не може да изминава повече от петнайсет мили на ден — каза граф Марвен с грижливо премерен тон. — А в пустинята и по-малко.
— Това ни дава може би две седмици — обади се лорд-маршал Ал Кордлин. Гласът му прозвуча пискливо и той се изкашля, преди да продължи. — Предостатъчно време, милорд.
Вейлин се намръщи.
— Предостатъчно време за какво?
— Ами, за евакуация, разбира се. — Ал Кордлин огледа събралите се около масата за подкрепа. — Знам, че не са останали достатъчно кораби да прекарат цялата армия, но старшите офицери лесно могат да бъдат измъкнати. Останалите мъже ще се върнат в Унтеш…
— Имаме заповеди да държим този град — прекъсна го Вейлин.
— Срещу двайсет хиляди? — Ал Кордлин нададе къс и малко истеричен смях. — Това е над три пъти нашия брой, и то елитна войска. Би било лудост да…
— Лорд-маршал Ал Кордлин, считано от този момент, ви освобождавам от командването. — Вейлин кимна към вратата. — Напуснете. На сутринта ще ви придружат до пристанището, откъдето ще хванете кораб за Кралството. Дотогава стойте в покоите си — не искам да заразите хората със своята страхливост.
Ал Кордлин се олюля, като че ли го бяха ударили, и заломоти:
— Това е… Такива обиди са неоправдани. Моят полк ми беше даден от краля…
— Просто напуснете.
Поразеният лорд хвърли един последен поглед към останалите капитани и срещна само безразличие или предпазлива неловкост, преди да се отправи към вратата и да излезе.
— Всякакви други предложения за евакуация ще получат същия отговор — каза Вейлин. — Мисля, че разбирате това.
И насочи вниманието си към картата, пренебрегвайки дружното потвърждение. Още веднъж му направи впечатление колко гола е тази местност и той се зачуди как могат три големи града като Унтеш, Линеш и Марбелис да съществуват по края на такава необятна пустиня. „Само пясък и храсталаци — както бе казал Френтис. — Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата…“
— Няма дървета.
— Милорд? — попита барон Бандерс.
Вейлин не му отговори, а продължи да гледа картата, докато нещо се размърдваше в ума му, наченките на военна хитрост, подхранвани от тихия шепот на кръвната песен, която се извиси до хор, щом очите му откриха пиктограма на трийсетина мили южно от града — палмова горичка около малък воден басейн.
— Какво е това? — попита той Кейнис.
— Оазисът Лелун, братко. Единственият достатъчно голям източник на вода по южния път на керваните.
— Което означава — обади се граф Марвен, — че алпиранската армия ще трябва да спре там по пътя си на север.
— Да не мислите да отровите водата, милорд? — попита лорд-маршал Ал Трендил. — Чудесна идея. Можем да хвърлим вътре животински трупове…
— Не смятам да правя нищо подобно — отвърна Вейлин, все така оставил кръвната песен да оформя замислите му. „Рискът е голям, а цената…“
— Трябва да затворим града, милорд — каза граф Марвен, нарушавайки тишината, която Вейлин осъзна, че е продължила няколко минути. — Пътуващите на юг кервани със сигурност ще съобщят на врага за числеността ни.
— Хората заминават с десетки, откакто премина заплахата от Червената ръка — каза Вейлин. — Много ще се изненадам, ако алпиранският командир вече не разполага с пълна информация за числеността и приготовленията ни. Освен това, ако го оставим да си мисли, че сме слаби, това може да се окаже в наша полза. Твърде самоувереният враг е склонен към небрежност.
Хвърли последен поглед на картата и се дръпна от масата.
— Барон Бандерс, извинявам се, че искам от вас да се качите отново в седлото толкова скоро след пристигането си, но ще имам нужда от вас и вашите рицари на сутринта. — Обърна се към Кейнис. — Братко, предай на разузнавачите да се съберат призори, аз лично ще поема командването. В мое отсъствие градът е твой. Положи всички усилия да направиш рова около стените по-дълбок и да удвоиш ширината му.
— Смятате да устроите засада на двайсетхилядна армия само с няколкостотин души? — Граф Марвен го гледаше невярващо. — Какво се надявате да постигнете?
Вейлин вече вървеше към вратата.
— Брадва без острие е просто тояга.
Навътре в континента пясъците на пустинята се издигаха във високи дюни, които се простираха към хоризонта като бурно море, застинало в злато под безоблачни небеса. Слънцето бе прекалено силно, за да позволи дневен марш, така че бяха принудени да пътуват нощем, а денем се криеха в палатките; рицарите мърмореха, а бойните им коне цвилеха и тъпчеха с копита, раздразнени от непривичната жега.