— Виждаш ли го онзи ей там? — посочи Френтис, като отлепи око от далекогледа. — Може би е военачалникът им?
Вейлин взе далекогледа от ръцете му и проследи сочещия пръст до голяма палатка в северния край на оазиса. Група войници издигаха пред нея висок прът с червено знаме, украсено с емблема от две кръстосани саби на черен фон. Надзираваше ги висок мъж със златен плащ, твърди абаносови черти и прошарена коса. „Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Трета кохорта от Имперската гвардия. Дошъл е да спази едно обещание.“
Гледаше как капитанът се обърна и се поклони на един набит мъж, който видимо накуцваше. Носеше стара, но все още годна броня и кавалерийска сабя. Кожата му бе с маслинения оттенък на северните провинции, а главата му бе обръсната до голо. Той послуша за кратко Хеврен — капитанът, изглежда, му докладваше нещо, — а после го прекъсна с махване на ръка и се прибра в палатката, без да му хвърли втори поглед.
— Не, накуцващият е военачалникът им — каза Вейлин. Забеляза прегърбените от умора рамене на Хеврен преди той да изправи плещи и да се отдалечи. „Засрамен си — помисли. — Отбягват те, защото си загубил Надеждата. Какво ли предлагаш? Повече патрули, повече стражи? Повече уважение към хитростта на Убиеца на Надеждата? Той обаче не пожела да те изслуша, нали?“ За първи път след напускането на града Вейлин усети, че настроението му започва да се разведрява.
По залез обсадните машини най-после се появиха пред погледите им. Вейлин бе таил крехката надежда, че Бандерс е преувеличил доклада на Солис в разказа си, но сега разбра, че баронът е казвал истината. Кралската гвардия също имаше машини — балисти и катапулти за мятане на камъни и огнени топки срещу или над крепостни стени, — но дори най-голямата и най-грижливо изработената от тях не можеше да се сравнява с явната мощ на устройствата, които императорът бе пратил да срутят стените на Линеш. В сгъстяващия се сумрак те приличаха на тромави великани, размахващи тежките си ръце, докато големи волски впрягове ги теглеха напред.
Машините бяха придружавани от може би три хиляди души. Ако се съдеше по свободния им строй и липсата на униформи, това явно бяха племенните воини, описани от Бандерс. Одеждите им варираха по цвят, от крещящо червена коприна и сини шапки с пера до прости черни или сини роби, лишени от украса. Същото разнообразие цареше и в оръжията и броните им. Вейлин различи няколко нагръдника и ризници, но повечето като че ли не носеха броня, само кръгли дървени щитове, украсени с неразбираеми символи. Оръжията им, изглежда, се състояха предимно от дълги копия с назъбени железни върхове; към тях се прибавяха тоягите и боздуганите, покрити със зловещи шипове, които мъжете носеха на кръста си заедно с кинжали и къси мечове.
Вейлин гледаше как воловете изтеглиха обсадните машини до южния край на оазиса и водачите разпрегнаха животните, за да ги отведат на водопой, а племенните воини се настаниха на лагер.
— Това са много диваци, през които да си пробием път, братко — отбеляза Дентос.
— Ако всичко върви по план, няма да ни се наложи. — Вейлин върна далекогледа на Френтис. — Да вървим да приготвим конете. Потегляме, когато луната изгрее.
Вейлин не се изненада, че Плюй се оказа неподходящ за ролята на товарен кон — когато се опита да сложи вързопите на гърба му, животното веднага прояви злия си нрав и затъпка с копита, показвайки пълно пренебрежение към стъпалата и пръстите на хората. Бяха нужни няколко ценни минути придумване, заплахи и подкупване с бонбони, преди да се успокои достатъчно, за да позволи товарът да бъде закрепен на мястото му. Докато това стане, луната вече бе високо над главите им.
— Защо държиш на този кон е истинска мистерия, братко — отбеляза Дентос с глас, леко приглушен от муселиновата кърпа, покриваща долната част на лицето му.
— Той е боец — отвърна Вейлин. — Това компенсира синините. — Огледа събралите се разузнавачи, всеки облечен също като него: в бяла муселинова роба, типична за търговците, които прекарваха подправки и други ценни стоки през пустинята до северните пристанища. Конете им бяха натоварени с вързопи, издуващи се от кръглите червени гърнета, в каквито се превозваха подправките, макар че тази нощ те бяха пълни с друго. Вейлин знаеше, че едва ли ще измамят опитно око: конете им бяха прекалено високи, а и дрехите им стояха непривично, да не говорим за странните издутини на скритите оръжия. Но в тъмното би трябвало да са достатъчно убедителни за няколко безценни мига. Надяваше се, че това ще стигне.