— Ще е впечатляваща гледка, братко.
— И още как. — Вейлин изпразни втория вързоп и се огледа да види докъде са стигнали останалите от групата. Със задоволство видя разбитите останки от множество гърненца около всичките десет машини. — Добре, стига толкова! — извика. — Палете!
Оттеглиха се на двайсетина разкрача, като Вейлин влачеше ранения работник, защото не искаше да го остави да изгори. Дентос и Френтис запалиха стрели и ги пратиха към машините. Пламъците моментално обхванаха маслото и скоро насред лагера бушуваха десет великански клади. Огънят погълна високите машини за броени минути, въжетата и свързващите елементи се разпадаха от горещината, големите греди падаха като борове, обхванати от горски пожар.
Пламъците бяха достатъчно ярки, за да озарят битката, бушуваща по западния периметър, където барон Бандерс вече събираше хората си за отстъпление, макар че подлудените от битката диваци не бяха в настроение да ги пускат. Вейлин видя как няколко рицари бяха смъкнати от конете и мушкани до смърт с копия.
Яхна Плюй, извади меча си и викна на разузнавачите:
— Препускайте към града!
— Ами ти, братко? — попита Френтис.
Вейлин кимна към битката.
— Баронът има нужда от помощ. Скоро ще ви настигна.
— Нека аз…
Вейлин се втренчи във Френтис с изражение, което не допускаше спорове.
— Отведи хората си у дома, братко.
Френтис преглътна без съмнение горчивите думи, които се готвеше да изрече, и кимна.
— Ако не се върнеш до два дни…
— Значи няма да се върна и ще търсиш заповеди от брат Кейнис. — Вейлин пришпори Плюй в галоп и се понесе към битката. Усети как конят се напрегна под него в очакване на сблъсъка. Мина по края на гъмжилото и посече няколко непредпазливи диваци, после извъртя коня, когато останалите го връхлетяха, препусна и повтори тактиката, опитвайки се да отклони яростта им достатъчно, за да даде малко отдих на рицарите. — Ерухин Махтар! — крещеше непрекъснато с надеждата, че те знаят какво означава. — Аз съм Ерухин Махтар! Елате да ме убиете!
Думите явно бяха разбрани поне от някои диваци, ако се съдеше по яростта, с която го преследваха и мятаха копия и брадви с понякога обезпокоителна точност. Един показа забележителна бързина, като спринтира след Вейлин при поредния му заход, метна се на гърба на Плюй, вдигнал бойната си тояга, а после се катурна на пясъка със стрела в тялото.
— Мисля, че не бива да се бавим още много, братко! — извика Дентос, изпъна лъка си и пусна още една стрела, докато препускаше редом с него, и някакъв дивак се строполи на земята недалеч от тях.
— Мисля, че те пратих в града — извика Вейлин.
— Не, прати Френтис. — Дентос пусна нова стрела и се приведе да избегне едно копие. — Наистина трябва да се махаме!
Вейлин хвърли поглед към гъмжилото и видя една широкоплещеста фигура в оцапана с червено броня да се отдалечава от битката — баронът бе решил да е последният, който ще се оттегли. Вейлин посочи на запад, двамата извъртяха конете и ги пришпориха да тичат още по-бързо.
Горящите машини хвърляха дълги сенки по пясъка и блясъкът им постепенно отслабваше.
Яздиха на запад до изгрев-слънце, а после завиха на север и слязоха от конете едва когато те започнаха да се олюляват от жегата. Свалиха цялата излишна тежест, захвърлиха ризниците си, но запазиха оръжията и манерките с вода.
— Няма и следа от тях — каза Дентос, като засенчи очи и огледа южния хоризонт. — Поне засега.
— Ще се появят — увери го Вейлин. Поднесе манерка към муцуната на Плюй и той я захапа и я надигна, за да излее съдържанието ѝ в гърлото си. Вейлин не беше сигурен колко още може да издържи конят в тази жега — условията в пустинята бяха жестоки за родено на север животно, което личеше по пяната, покрила хълбоците му, и умореното мигане на обикновено ясните му и подозрителни очи.
— Ако имаме късмет, ще последват дирята на барона — продължи Дентос. — Все пак там са повече хора.
— Мисля, че изчерпахме всичкия си късмет нощес. — Вейлин изчака Плюй да свърши с пиенето и хвана юздите. — Продължаваме пеш. Щом ние не можем да яздим в тази жега, значи и те не могат.
Беше ранна вечер, когато видяха прашния облак, малък и неясен в далечината, но безспорно истински.
— Петнайсет мили може би? — зачуди се Дентос.
— По-скоро десет. — Вейлин се метна на седлото и трепна при раздразненото пръхтене на Плюй. — Изглежда, все пак могат да яздят в жегата.