„Кой? — изпя той. — Кой си ти?“
Другата песен се промени отново, цялата музика заглъхна и бе сменена от нетърпеливо ръмжене.
„Моля те! — възкликна той. — Брат ми…“
Ръмженето на вълка се превърна във вик в ума му, толкова силен, че го накара да се олюлее в седлото. Плюй зацвили и се задърпа тревожно, когато Вейлин се надигна, усетил как от носа му шурва кръв.
„НЕ! — изкрещя той с всяка частица сила, която можеше да вложи в песента. — НЕ ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ!“
Вятърът моментално утихна, яростното шибане на пясъка в лицето му се превърна в лек ветрец и носените от вихъра песъчинки бавно се слегнаха на земята със звук като от хиляди шепнещи гласове. През разсейващата се мъгла Вейлин зърна тъмната фигура на ездач на не повече от десет разкрача от себе си. Лесно позна Дентос по меча на гърба. Заля го облекчение и той се приближи в тръс и посегна да стисне рамото на брат си.
— Сега не му е времето да се моткаш, братко…
Дентос се катурна от седлото и се строполи тежко на земята. Очите му бяха отворени, лицето му — покрито с позната бледнота, окървавеният стоманен връх на стрелата, която го бе убила, сгърчеше от гърдите му.
По-късно му разказаха как е стоял там, неподвижен и вцепенен, като някое от творенията на Ам Лин, изникнало от отстъпващата пясъчна буря. Появата му предизвикала виковете на стражите по стената и Кейнис трябвало да положи трескави усилия да отвори пак портата. Алпиранските преследвачи, разпръснати от бурята, бързо се окопитили и се спуснали към неподвижния Убиец на Надеждата. Един стигнал на двайсет разкрача от него, приведен над шията на коня си, и изпънал лъка си, оголил зъби от омраза и тържествуване. Брен Антеш скочил на бойниците над портата и забил една стрела право в гърдите на ездача, а после излаял заповед към стрелците си. Хиляда стрели се издигнали от стените и се спуснали връз алпиранците като черна градушка. Близо сто ездачи били покосени само с един залп.
Вейлин не забеляза нищо от това. За него съществуваше само Дентос, отпуснатото му, безизразно лице и върхът на стрелата — ярък метал, блестящ сред червената кръв. Гласове го зовяха от стените, но той бе глух за всичко. Кейнис и Баркус се втурнаха през отворената порта и се заковаха потресени. Вейлин не чуваше нито скръбта, нито въпросите им. „Дентос и стрелата…“
— Вейлин.
Това беше единственият глас, който би могъл да чуе. Шерин стоеше до него и посягаше да го хване за китката. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на юздите.
— Вейлин, моля те.
Той я погледна, попи състраданието ѝ, познатата болка разсея сковаността му и го изпълни с отчаян копнеж и безнадежден срам.
— Аз съм убиец — каза той. Изрече всяка дума със студена прецизност.
— Не…
— Аз съм убиец. — Отстрани нежно ръката ѝ, смуши Плюй и го подкара ходом към градската порта.
9.
Остана в стаята си два дни, проснат напълно облечен върху леглото. Джанрил чукаше и оставяше храна пред вратата му, но той не ѝ обръщаше внимание. Кейнис, Баркус и Френтис се изредиха да викат през вратата, но той почти не ги чуваше. Не изпитваше нужда от сън, нито пък глад или жажда. За него съществуваше само Дентос и стрелата, и песента, великата непознаваема песен на вълка, кънтяща като оглушително ехо в главата му. И истината, разбира се, омразната истина. „Аз съм убиец.“
Спомняше си как бе отишъл при Дентос да го помоли да участва в мисията.
— Ти си най-добрият конен стрелец, който имаме… — беше започнал, но Дентос вече си събираше екипировката.
— Норта беше по-добър — каза, докато натягаше лъка.
— Норта е мъртъв.
Дентос просто се усмихна и Вейлин за първи път осъзна, че той никога не е вярвал в лъжата му за участта на Норта. Колко ли още знаеше? Какви ли други тайни бе пазил? Всичкото му знание бе изчезнало за миг, отнето от стрела, пусната от някакъв непознат, който вероятно е смятал, че е повалил самия Убиец на Надеждата. Вейлин се зачуди дали е умрял щастлив, може би очаквайки геройско посрещане от боговете. Сигурно бе останал жестоко разочарован.
Към вечерта на втория ден вниманието му най-после бе привлечено от дращене по вратата, придружено от жално скимтене. Той премигна, огледа с мътни очи сумрачната стая, пръстите му почесаха наболата по страните му брада. Подуши собствената си смрад.
— Трябва да се изкъпя — промърмори и стана да отвори вратата.
Белег го събори на пода, грапавият му език зализа лицето и брадичката му с отчаяна привързаност.
— Стига де, гламаво псе! — простена Вейлин и изблъска с мъка робската хрътка. — Добре съм.