— Наистина ли? — Шерин стоеше на вратата със скръстени ръце, на лицето ѝ бе изписана същата суровост, която Вейлин помнеше от първата им среща. — Защото изглеждаш ужасно.
Тя се обърна и заслиза по стълбите. Върна се след няколко минути с кърпа и вдигаща пара купа вода. Затвори вратата и седна на леглото, а той се съблече до кръста и се изми. Белег бе положил глава в скута ѝ и тя го чешеше зад ушите. Вейлин усещаше погледа ѝ върху тялото си, знаеше, че очите ѝ се задържат върху белезите, долавяше мъката ѝ.
— Няма нищо, което да не съм заслужил, сестро — каза ѝ, докато посягаше към бръснача. — Заслужил съм ги всичките, че и отгоре.
— Значи сега мразиш себе си? — В гласа ѝ имаше оттенък на гняв. Явно ѝ трябваше време, та горчивината от побоя над брат-командир Илтис да отмине.
— Нещата, които направих… Тази война… — Гласът му заглъхна, той затвори за миг очи, преди да насапуниса лицето си и да вдигне бръснача.
— Чакай. — Шерин стана и му взе бръснача. — Не си спал, ръцете ти треперят. — Придърпа един стол и го накара да седне. — Отпусни се. Правила съм го не помня вече колко пъти.
Той трябваше да признае, че много бръснари биха завидели на уменията ѝ — плъзгаше острието по кожата му сръчно и прецизно, лечителските ѝ ръце бяха нежни и успокояващи. За миг се унесе от уханието и близостта ѝ, тъгата и ненавистта му към самия себе си изчезнаха при тази нова интимност. Знаеше, че трябва да ѝ каже да спре, че това е неуместно, но беше прекалено опиянен, за да му пука.
— Готово. — Тя отстъпи назад, усмихна му се и прокара пръст по брадичката му. — Така е много по-добре.
Вейлин беше обзет от внезапен и почти неустоим импулс да я придърпа към себе си, но вместо това посегна към кърпата и избърса останалия сапун.
— Благодаря, сестро.
— Брат Дентос беше добър човек — каза тя. — Съжалявам.
— Той беше син на курва, израснал на място, където всички са го мразили. За него нямаше друга роля на този свят освен да се бие и да умре в служба на Ордена. Но си права — той беше добър човек и заслужаваше по-дълъг живот и по-хубава смърт.
— Защо дойде тук, Вейлин? — Гласът ѝ бе тих, а гневът ѝ бе изчезнал и сега в тона ѝ имаше само тъга. — Тази война ти е противна, виждам го. Уменията ти, също като моите, не са предназначени за това. Ние трябва да служим на Вяра, която защитава хората от алчност и жестокост. А какво защитаваме тук? Какво ти обеща или с какво те заплаши кралят, за да те накара да участваш в това?
Подтикът да излъже, да продължи да се въргаля в тайни, както правеше от години, вече бе отслабнал до тих шепот, човъркащо чувство, че стъпва прекалено далеч по непроучен път, и нуждата да ѝ каже лесно го надви. Ако не можеше да я задържи, поне би могъл да намери някаква утеха, като ѝ повери тайните си.
— Разбрал, че баща ми е станал Отричащ. Мисля, че от сектата на Асцендентите. Каквото и да означава това.
— Ние загърбваме кръвните си връзки, когато се посвещаваме на Вярата.
— Нима? Ти загърби ли ги? Твоето състрадание се е родило някъде, сестро. На онези улици, откъдето идваш, сред бедняците, които толкова усърдно се мъчиш да спасиш. Дали някога наистина загърбваме нещо?
Тя затвори очи, свела безмълвно глава.
— Съжалявам — каза той. — Миналото ти принадлежи само на теб. Не исках да…
— Майка ми беше крадла — каза тя, отвори очи и срещна погледа му, а в тона ѝ прозвуча непознат груб акцент. — Най-добрата джебчийка в квартала. Ръцете ѝ бяха като светкавица, можеше да свали пръстена на някой търговец по-бързо, отколкото змия захапва мишка. Никога не съм познавала баща си. Тя казваше, че бил войник и загинал във войните, но знаех, че е проституирала, преди да усвои занаята. Преподаваше го и на мен, казваше, че съм имала ловки ръце. — Сведе поглед към ръцете си и сви сръчните си тънки пръсти. — Казваше, че съм милата ѝ малка крадла и че на една крадла никога не ѝ се налага да проституира.
— Но се оказа, че не съм такава крадла, каквато си мислех. Един стар дебелак със старата си дебела жена ме спипаха, докато ѝ задигах брошката. Той ме пердашеше с бастуна си, когато майка ми го намушка. „Никой няма да бие моята Шери!“, каза тя. Можеше да избяга, но остана. — Шерин потрепери. — Остана заради мен. Продължаваше да го мушка, когато пристигна стражата. Обесиха я на следващия ден. Бях на единайсет.
Вейлин мълчеше.
— След като я обесиха седнах и зачаках да умра. Не можех да крада повече, просто не можех, разбираш ли? А знаех да правя само това. Без мама нямах занаят. С мен беше свършено. На следващата сутрин една хубава дама в сива роба ме попита дали имам нужда от помощ.