— Какво те попита?
Тя се размърда, надигна се на колене и чаршафите се свлякоха и разкриха слабичката ѝ фигура. Очите ѝ блестяха и той осъзна, че плаче.
— Попита дали те обичам. Отвърнах му: „Да“. И е вярно. — Ръцете ѝ помилваха лицето му с треперещи пръсти. — Обичам те. Трябваше да замина с теб, когато ме помоли преди толкова много години.
На сутринта, когато се събуди след Клането на аспектите, след като тя бе спасила живота му.
— Мислех, че е било сън.
— Значи и двамата сме сънували едно и също. — Ръцете ѝ спряха насред милувката и тонът ѝ внезапно се разколеба. — Все още можем да го направим. Вече няма място за мен в Кралството, а имам цял свят за разглеждане. Можем да го видим заедно. И дори да си намерим място, където няма крале, няма войни и хората не се избиват едни други заради вяра, богове или пари.
Той я притегли към себе си и я прегърна, наслаждаваше се на топлината ѝ, вдишваше уханието на косата ѝ.
— Тук има нещо, което трябва да свърша. Нещо, което трябва да стане.
Усети я как се напрегна.
— Ако имаш предвид да спечелиш тази война, трябва да знаеш, че това е глупава надежда. Империята се простира на хиляди мили, от пустинята до замръзналите планини, и в нея има повече хора, отколкото са звездите на небето. Ако се справиш с една армия, императорът ще прати след нея втора, а после и трета.
— Не, не става дума за войната. А за една задача, възложена ми от аспекта. Не мога да избягам от нея, макар че ми се иска. Когато я свърша, сънищата и мечтите ни вече ще са само наши.
Тя се притисна по-силно към него, устните ѝ докоснаха ухото му и прошепнаха:
— Обещаваш ли?
— Обещавам. — Говореше сериозно, от цялата си душа, и не можа да разбере защо думите му прозвучаха като лъжа.
Мигът бе нарушен от силно ръмжене откъм коридора. Джанрил Норин го повика през вратата с глас, изнервен от стоенето лице в лице с ядосания Белег.
Шерин притисна устата си с ръце, за да не се засмее, и се мушна под завивките, докато Вейлин посягаше към панталоните си.
— Какво има? — попита той, като отвори вратата.
— Някакъв алпиранец на портите настоява да излезете да се биете с него, милорд. — Очите на Джанрил се откъснаха от лицето на Вейлин, за да надзърнат в стаята зад него, преди да се втренчат в още ръмжащия Белег. — Капитан Антеш предложи да го надупчим със стрели, но брат Кейнис реши, че може би ще го искате жив.
— Как изглежда този алпиранец?
— Едър мъж с почти побеляла коса. Облечен е като един от онези конници, с които се бихме на брега. Изглежда зле, май му е трудно да се крепи на седлото. Струва ми се, че е прекарал твърде дълго в пустинята.
— Колко души има с него?
— Николко, милорд. Съвсем сам е, можете ли да повярвате?
— Кажи на брат Френтис да събере разузнавачите и съобщи на брат Кейнис, че идвам веднага.
— Да, милорд.
Вейлин затвори вратата и почна да се облича.
— Ще се биеш ли с него? — попита Шерин изпод завивките.
— Знаеш, че няма. — Той навлече ризата си и се наведе да я целуне. — Искам да направиш нещо за мен.
Капитан Нелиесен Нестер Хеврен седеше отпуснато на седлото, небръснатото му лице бе посърнало от умора. Но когато портите се разтвориха и той зърна Вейлин, явното му изтощение се смени с мрачно задоволство.
— Значи намери кураж да се изправиш срещу мен, а, северняко? — извика, докато Вейлин се приближаваше.
— Нямах избор — хората ми почваха да губят всякакво уважение към мен. — Взря се зад капитана към голата пустиня. — Къде е армията ти?
— Глупаци, водени от страхливец! — изръмжа Хеврен. — Не им стискаше да направят онова, което трябва. Боговете да прокълнат Еверен, тази пустинна отрепка. Императорът ще му вземе главата. — Втренчи се във Вейлин с поглед, горящ от неутолима омраза. — Но първо аз ще взема твоята, Убиецо на Надеждата.
Вейлин сведе глава.
— Както желаеш. Ще слезеш ли от коня, или искаш да се говори, че си имал нечестно предимство?
— Не ми трябва предимство. — Хеврен се плъзна с мъка от седлото и от дрехите му се посипа пясък. Конят му изпръхтя от облекчение. Вейлин предположи, че е прекарал в седлото дни наред, и забеляза как краката му се подгънаха за миг преди да се изправи.
— Дръж. — Той откачи манерката от рамото си, отпуши я и отпи една глътка. — Утоли си жаждата, за да не казват хората, че аз съм имал предимство. — Запуши я и я подхвърли на Хеврен.