— Не ми трябва нищо от теб — възрази Хеврен, но Вейлин видя как треперят ръцете му, докато държеше манерката.
— Тогава стой тук, докато изгниеш — каза и се обърна да си върви.
— Чакай! — Хеврен отпуши манерката и загълта, докато не я пресуши, после я захвърли настрани. — Стига толкова приказки, Убиецо на Надеждата. — Изтегли сабята си, разкрачи се в бойна поза и избърса внезапно избилата на челото му пот.
— Съжалявам, капитане — каза Вейлин. — Съжалявам за Надеждата, съжалявам, че дойдохме тук, съжалявам, че не мога да ти дам смъртта, за която жадуваш.
— Казах, стига приказки! — Хеврен направи крачка напред и се приготви да мушне със сабята, а после спря и замига объркано.
— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка за прикриване на вкуса. — Вейлин вдигна капачката на манерката, която бе сменил с другата, съдържаща приспивателното на Шерин. — Съжалявам.
— Ти… — Хеврен направи няколко залитащи крачки напред преди да се строполи. — Не! — изгрухтя, полагайки отчаяни усиля да се надигне. — Не… — Помята се още малко, после замря.
Вейлин повика нилсаелските войници, охраняващи портата.
— Намерете му удобна, но сигурна стая и се уверете, че сте му взели всичките оръжия.
Френтис пристигна с разузнавачите и спря коня си под арката на портата.
— Едва ли е била кой знае каква битка — отбеляза той, докато нилсаелците отнасяха безчувствения Хеврен.
— Вече му отнех достатъчно — каза Вейлин. — Армията му не се вижда никъде. Направете едно кръгче на запад да видите дали ще можете да уловите дирята им.
— Мислиш, че са се отправили към Унтеш?
— Или натам, или назад към Марбелис. Не се бавете повече от ден и не поемайте никакви рискове. Ако ви забележат, препускайте обратно към града.
Френтис кимна и пришпори коня си. Разузнаваческият отряд го последва. Вейлин ги гледаше как яздят на запад и се опита да пренебрегне тихите неспокойни трели на кръвната песен.
Нощта дойде, а още нямаше и следа от Френтис. Вейлин чакаше на бойниците над портата и се взираше към пустинята, като продължаваше да се диви колко чисто е небето тук. Неизброимо множество звезди блестеше над черните нощни пясъци.
— Тревожиш се за него. — Шерин се появи до рамото му и пръстите ѝ докоснаха за миг ръката му, преди тя да пъхне ръце под робата си.
— Той е мой брат — отвърна Вейлин. — Капитанът още ли спи?
— Като бебе. В доста добра форма е за човек, който е прекарал дни в пустинята без капка вода.
— Не се приближавай много до него, когато се събуди. Ще е бесен.
— Той страшно те мрази. — Гласът ѝ бе натежал от съжаление. — Всички тези хора те мразят, въпреки онова, което си направил за тях…
— Аз убих престолонаследника на империята им и докарах чужда армия в града им. А може би и Червената ръка. Нека ме мразят, заслужил съм си го.
Тя пристъпи по-близо и хвърли предпазлив поглед към близкия страж, който, изглежда, се интересуваше повече от пясъка под ноктите си.
— Каменоделецът се възстановява, но сънят му е неспокоен, изгарянията още му причиняват болка. Притъпявам я, доколкото мога, но той продължава да бълнува насън, предимно на езици, които не съм чувала никога, но от време на време минава и на нашия език. — Погледът ѝ беше напрегнат, питащ. — Някои от нещата, които казва…
Вейлин повдигна вежда.
— Какво казва?
— Говори за някаква песен, за певци, за жив вълк, издялан от камък, за зла смъртоносна жена, а също и за теб, Вейлин. Може да са просто безсмислици, бълнувания и сънища, породени от лекарствата и болката, но ме плашат. А знаеш, че аз не се плаша лесно.
Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си, без да обръща внимание на тревожния поглед, който тя хвърли към стража.
— Добре де, какво значение има? — попита я.
— Ами твоето положение, твоята роля тук?
— Нека се бунтуват, нека даже ми отнемат командването, ако искат. — Беше повишил глас, така че стражът да го чува, макар че сега той проявяваше силен интерес да гледа навсякъде другаде освен към него. Ако разбираше нещо от войнишки клюки, до сутринта из цялата казарма щеше да се говори за това. Вейлин откри, че не му пука.
— Стига. — Тя се отърси от ръката му, смутена, но също така и едва потискаща смеха си.
Стражът прочисти гърло. Вейлин се обърна и видя, че сочи към пустинята.
— Отрядът се връща, милорд.
Вратите се отвориха, за да пропуснат разузнавачите, които влязоха в уморен тръс. Вейлин се разтревожи, щом видя, че Френтис не е сред тях.