— Алпиранската армия беше на по-малко от десет мили от Унтеш, когато я открихме, милорд — обясни сержант Халкин, заместникът на Френтис. — Брат Френтис реши да препусне и да предупреди принц Малциус за опасността. Заповяда ни да се върнем тук и да ви донесем вестта.
Вейлин стисна за миг ръката на Шерин, тръгна към конюшните и подвикна през рамо:
— Извикайте брат Баркус и брат Кейнис!
10.
— Е, това е положението — каза Баркус.
— Умно — промърмори Кейнис. — Изглежда, не сме оценявали по достойнство този алпиранец.
Гъст стълб дим се издигаше от град Унтеш, за да омърси утринното небе. Стотици трупове осейваха земята пред стените, където стълби бяха опрени в бойниците като струпани на клада подпалки. През пушека Вейлин можеше да види развяващо се на вятъра знаме, с кръстосани черни саби на червен фон — същото, което бе видял и при оазиса. Алпиранският военачалник се беше отказал от обсадата за сметка на всеобщ щурм, понасяйки ужасни загуби, за да върне града под властта на императора. Унтеш беше паднал. Принц Малциус и Френтис бяха мъртви или пленени.
„Аз съм убиец…“
— Трябва да скрием това от хората — каза Кейнис. — Ефектът върху бойния им дух…
— Не — отсече Вейлин. — Ще им кажем истината. Те знаят, че не бих ги излъгал. Доверието е по-важно от страха.
— Може и да се е измъкнал — предположи Баркус, макар че в тона му нямаше убеденост. — Да се е добрал до някой кораб.
Вейлин затвори очи и се опита да успокои мислите си, да прати кръвната песен напред, както бе направил, когато бе загубил Дентос в пясъчната буря. Нотката бе равномерна, нетрепваща и не намери отговор.
— Няма го там — прошепна и в гърдите му избуя надежда. Беше му минала полубезумната мисъл да изчака до стъмване, а после да се прехвърли някак през стените и да потърси Френтис, макар отлично да съзнаваше, че най-вероятният изход ще е бърза смърт. „Само че щом не е там, къде е? Той не би изоставил принца.“
— Патрул — обади се Кейнис и посочи към равнината пред града, където конници вдигаха гъст облак прах. Препускаха право към тяхната позиция.
— Не може да са повече от десетина-петнайсет. — Баркус откачи секирата от седлото си и развърза кожения калъф, покриващ острието. — Малка компенсация за принца и брат ни.
— Остави ги. — Вейлин дръпна юздите на Плюй и го извърна от града. — Да вървим.
Мина още месец, докато чакаха да се разрази бурята. Вейлин тренираше мъжете усилено, докато не капнат от изтощение. Искаше да е сигурен, че всеки от тях знае мястото си на стената и е достатъчно заякнал и умел да преживее поне първата атака, когато тя дойде. Долавяше страха им и растящото им негодувание, но не можеше да им отговори по друг начин освен с още тренировки и по-сурова дисциплина. За негова изненада тази смесица от страх и уважение издържа и нямаше дезертьорства дори след като Баркус се върна от разузнавателна мисия в Марбелис с новината, че той също е паднал.
— Градът е почти в руини — съобщи Баркус. — Стената е пробита на шест места, половината къщи са опожарени и загубих броя на алпиранците, които лагеруват отпред.
— Пленници? — попита Вейлин.
Обикновено ведрото изражение на брат му този път бе мрачно.
— На стените има шипове, множество шипове, и на всеки от тях е набита по една глава. И да са пощадили някого, не го видях.
„Военачалникът… Алуциус… Инструктор Солис…“
— Какви глупаци бяхме да позволим на дъртия копелдак да ни прати тук — каза Баркус.
— Върви да си починеш, братко — каза Вейлин.
Нощем Шерин идваше при него и се любеха, намираха блажено облекчение в интимността. След това лежаха сгушени в мрака. И тя, като всяка жива душа в града, знаеше какво ги чака. Алпиранците щяха да залеят стените като вълна и те двамата, и всички други поданици на Кралството щяха да загинат тук.
— Можем да си тръгнем — каза тя умолително една нощ. — В пристанището още има кораби. Можем просто да отплаваме.
Ръката му помилва гладкото ѝ чело, плъзна се по изящната извивка на бузата ѝ и елегантната линия на брадичката ѝ. Беше чудесно да докосва лицето ѝ, да я усеща как трепери при допира му преди топла руменина да покрие кожата ѝ.
— Спомни си обещанието ми, любов моя — каза той и бръсна с пръст сълзата, избила в окото ѝ.
На следващата сутрин, докато обикаляше стените, се появи Кейнис с вестта, че кораби на Кралството се приближават към пристана.
— Колко са?
— Близо четирийсет. — Брат му не изглеждаше изненадан от обрата на събитията. Изглежда, и през ум не му бе минало, че кралят може да ги остави да загинат, без да направи нищо. — Ще получим подкрепления.