— Знаете ли защо е избрала вас, милорд? — попита Вейлин.
— Предполагам, че е забелязала добрата ми служба…
— Избрала ви е, защото няма да е никаква загуба за Кралството, ако ви убия. Излезте и чакайте отвън. Имам работа с лорд Велсус.
Останал сам с алпиранския Велик прокурор, Вейлин можеше да усети омразата му като огън: очите му горяха от нея. Ал Телнар може да се бе наслаждавал на важността на момента, но Вейлин виждаше, че лорд Велсус не се интересува от историята, а само от правосъдието. Или пък от отмъщението?
— Казаха ми, че бил добър човек — каза Вейлин. — Надеждата.
Очите на Велсус проблеснаха и гласът му изстърга:
— Никога няма да разбереш величието на мъжа, когото уби, огромните мащаби на онова, което ни отне.
Вейлин си спомни недодяланата атака на мъжа с бялата броня, сляпото му пренебрежение към собствената му безопасност, докато се носеше към смъртта си. Дали това беше величие? Храброст, да, освен ако не бе разчитал на прословутата божия закрила. Както и да е, яростта на битката не оставяше много място за възхищение или размисъл. Надеждата беше просто още един враг, който трябваше да бъде убит. Той съжаляваше за това, но все още не можеше да открие никакво чувство на вина в спомена, а кръвната песен винаги бе мълчала по този въпрос.
— Започнах тази война с четирима братя — каза на Велсус. — Сега единият е мъртъв, а другият загубен в мъглите на битката. Двамата, които остават… — Гласът му заглъхна. „Двамата, които остават…“
— Не ми пука за братята ти — отсече Велсус. — Милосърдието на императора ми причинява истинска мъка. Ако зависеше от мен, щях да одера живи всички в армията ти и да ги натиря в пустинята като храна за лешоядите.
Вейлин го погледна в очите.
— Ако бъде направен и най-малкият опит да се възпрепятства свободното изтегляне на хората ми…
— Императорът даде думата си, тя бе записана и засвидетелствана. Никой не може да я наруши.
— Това би било против божията воля?
— Не, против закона. Ние сме империя на законите, дивако. Законите обвързват дори най-великите сред нас. Императорът даде думата си.
— В такъв случай, изглежда, нямам друг избор, освен да ѝ се доверя. Искам да бъде отбелязано, че губернатор Аруан не е съдействал по никакъв начин на моите войници по време на пребиваването ни тук. Той остана верен слуга на императора от началото до края.
— Сигурен съм, че губернаторът сам ще даде показания.
Вейлин кимна.
— Добре. — Надигна се от масата. — Тогава утре призори, на миля южно от главната порта. Предполагам, че наблизо има някакви алпирански сили, които очакват вест от вас. Най-добре ще е да прекарате нощта при тях.
— Ако си мислиш, че ще те изпусна от поглед до…
— Да не би да искате да ви прогоня с камшици от този град? — Тонът му беше мек, но той знаеше, че алпиранецът ще долови стоманата в него.
Лицето на Велсус затрепери от ярост… и от страх?
— Знаеш ли какво те чака, дивако? Като ми паднеш в ръцете…
— Аз трябва да вярвам на думата на императора, нали? Вие ще трябва да повярвате на моята. — Вейлин се обърна към вратата. — Държим в плен един капитан от Имперската гвардия. Ще го помоля да ви ескортира. Моля, напуснете града до час. И по-добре вземете лорд Ал Телнар с вас.
Накара мъжете да се съберат на централния площад, ренфаелски рицари и оръженосци, кумбраелски стрелци, нилсаелци и Кралската гвардия — всички строени в очакване на заповедите му. Неприязънта му към речите не бе отслабнала и той не виждаше никакъв смисъл от встъпления.
— Войната свърши! — каза им, застанал върху една каруца, говореше високо, за да го чуят и задните редици. — Негово величество крал Янус е договорил мир с алпиранския император преди три седмици. Заповядано ни е да напуснем града и да се върнем в Кралството. В момента в пристанището чакат кораби, за да ни откарат у дома. Ще се отправите натам по роти, като вземете със себе си само раниците и оръжията си. Никаква алпиранска собственост не бива да бъде отнасяна под страх от екзекуция. — Огледа редиците. Нямаше радостни възгласи, нито ликуване, само изненадано облекчение върху почти всяко лице. — От името на крал Янус ви благодаря за службата. Стойте свободно и чакайте заповеди.
— Наистина ли свърши? — попита Баркус, когато Вейлин слезе от каруцата.